— А вие?
Мей Финмор стискаше носната си кърпичка. Изглеждаше така, сякаш бе плакала с дни. Започна да заеква, преди да овладее гласа си.
— Домът ни не е идеален, господин съдия. Повече от очевидно е. Но той е нашият дом. И този на Ейприл. Всичко нейно е там: стаята, дрехите, книгите й. Двамата с Том често отсъствахме, но ще се постараем да станем по-добри родители в бъдеще. Не бива да отчуждавате Ейприл от семейството й и да я оставяте при непознати. Моля, не го допускайте.
— Какви са вашите планове, госпожо Финмор? По същия ли начин ще продължавате, или смятате да се промените?
Мей Финмор извади няколко документа от папката си. Подаде ги на пристава, който връчи по един на съдията, Том Финмор и госпожа Буун.
— Това е писмо от моя психотерапевт. Вътре той обяснява, че е поел грижата за мен и е оптимистичен относно бъдещето ми.
Присъстващите прочетоха писмото. Въпреки че беше пълно с медицински термини, от него ставаше ясно, че Мей Финмор има емоционални проблеми. За да се справи с тях, бе прибягнала до различни лекарства.
— Докторът ме включи в рехабилитационна програма — добави тя. — Всяка сутрин в осем часа ми правят тест.
— Кога започнахте? — попита Свети Ник.
— Преди седмица. Срещнах се с терапевта веднага след изчезването на Ейприл. Вече се чувствам доста по-добре. Наистина, Ваша Чест.
Свети Ник остави писмото и се обърна към Ейприл.
— Нека чуем и твоето мнение — каза той със сърдечна усмивка. — Какво мислиш, Ейприл? Какво искаш?
Гласът й прозвуча много по-самоуверено от този на родителите й.
— Искам невъзможното, господин съдия. Искам онова, за което си мечтае всяко дете: нормален дом и нормално семейство. Но аз нямам нито едното, нито другото. Отдавна съм свикнала с факта, че родителите ми са по-особени. Брат ми и сестра ми също са се примирили. Те напуснаха къщата преди години и се справят добре с живота. Успяха да оцелеят. И аз ще оцелея, ако получа малко помощ. Искам баща, който не отсъства с месеци, без дори да се обади. Искам майка, която е способна да ме защити. Бих се преборила с всичко, но не и с мисълта, че не са около мен. — Гласът й се сподави, но тя бе твърдо решена да завърши. — Някой ден, когато съм достатъчно самостоятелна, ще напусна дома си. Засега обаче ги моля да не ме изоставят.
Ейприл погледна баща си и майка си. И двамата плачеха.
Свети Ник се обърна към адвокатката.
— Госпожо Буун, имате ли препоръка като настойник на Ейприл?
— Да, Ваша Чест. Подготвила съм и план — отвърна Марсела Буун.
— Не съм изненадан. Слушам ви.
— Моята препоръка е Ейприл да си остане вкъщи тази вечер и утре. После ще решаваме ден за ден. Ако господин или госпожа Финмор желаят да отсъстват през нощта, трябва да ме уведомят предварително, за да мога да съобщя в съда. Освен това препоръчвам на родителите незабавно да посетят брачен консултант. Предлагам им доктор Франсийн Стрийт, най-добрата в града. Позволих си да ги запиша при нея за пет часа днес следобед. Доктор Стрийт ще ме държи в течение относно напредъка им. Ако някой от тях не се появи на срещите, тя ще ми се обади веднага. Смятам да се свържа с новия терапевт на госпожа Финмор и да се информирам как върви рехабилитацията й.
Свети Ник приглади брадата си и кимна одобрително.
— Харесва ми — заяви той. — Вие как смятате, господин Финмор?
— Звучи разумно, Ваша Чест.
— А вие, госпожо Финмор?
— Готова съм на всичко, господин съдия. Просто не ми отнемайте Ейприл.
— Тогава предложението се приема. Нещо друго, госпожо Буун?
— Да, Ваша Чест. Купих мобилен телефон на Ейприл. Така ще може да ми звънне, ако се чувства застрашена или несигурна. В случай че съм заета, тя ще има номера на асистента ми или на някого в съда. А и Тео винаги е на разположение.
Свети Ник се замисли за миг, засмя се и каза:
— Той също ще я намира по-лесно.
Високо над главите им, в дълбините на Окръжния съд, Теодор Буун се усмихна на себе си.
Заседанието приключи.
Спиди се върна и затътри краката си по пода. Остави парцала, случайно изрита кофата и промърмори ядосано нещо. Тео беше хванат в капан, а наистина му се налагаше да отиде на училище. Реши да изчака. След няколко минути долови познатото хъркане на Спиди. Слезе тихо по рафтовете и стъпи на земята. Чистачът седеше на любимия си стол, нахлупил шапката върху очите си. Устата му беше отворена. Тео се промъкна покрай него и излезе навън. Затича по широкия коридор и тъкмо стигна до просторното стълбище, когато някой извика името му. Беше почитаемият Хенри Гантри, любимият съдия на Тео.