После на екрана се появи госпожа Финмор. Тя седеше пред къщата си и плачеше. Полицаите не коментираха. Твърдяха само, че проучват няколко следи. Един съсед заяви, че кучето му започнало да лае към полунощ, което винаги било лош знак. Но колкото и да се опитваха да открият сензация, репортерите не съобщаваха подробности около изчезването на момичето.
Класният ръководител на Тео се казваше господин Маунт. Преподаваше му също по „Държава и право“. След като въдвори ред, учителят провери момчетата. Всички шестнайсет присъстваха. Разговорът бързо се насочи към изчезването на Ейприл и господин Маунт попита Тео дали е успял да научи нещо.
— Не — отвърна той и останалите видимо се разочароваха.
Тео беше един от малкото ученици, които общуваха с Ейприл. Повечето осмокласници я харесваха, но смятаха, че има труден характер. Тя беше тиха и често се обличаше като момче. Не се интересуваше от модни и клюкарски списания и произхождаше от доста странно семейство.
Скоро звънецът за първия час удари. Капнал от умора, Тео се затътри към кабинета по испански.
3
Последният звънец би в 15:30 ч. Само минута по-късно Тео се бе качил на колелото и препускаше с бясна скорост по алеите и страничните улички, за да избегне оживения трафик. Пресече Мейн стрийт, помаха на полицая на кръстовището и се престори, че не чува виковете му да кара по-бавно. После мина през близкото гробище и зави по Парк стрийт.
Родителите на Тео бяха женени от двайсет и пет години. Вече двайсет работеха като съдружници в адвокатска фирма „Буун и Буун“. Кантората се намираше на Парк стрийт 415, в сърцето на Стария Стратънбърг. Бяха основали фирмата с още един партньор — Айк Буун, чичото на Тео. Впоследствие обаче той бе принуден да напусне, защото имаше проблеми с властите. Сега Марсела и Уудс бяха единствените собственици. Госпожа Буун имаше модерен кабинет на първия етаж и се занимаваше предимно с бракоразводни дела. Уудс Буун седеше сам в огромна разхвърляна стая на втория етаж. Навсякъде около него се виждаха овехтели рафтове, а подът беше покрит с купчини папки. Из въздуха постоянно се носеше облак ароматен дим от лулата му. В кантората работеше и Елза. Тя вдигаше телефона, посрещаше клиентите, подготвяше различни документи и се грижеше за кучето Джъдж. Останалите служители бяха Дороти — секретарката на господин Буун, която според Тео вършеше най-скучните неща, и Винс — правният асистент на госпожа Буун.
Джъдж, кучето на Тео, прекарваше дните в офиса, като се местеше тихо от стая на стая и наблюдаваше случващото се. Често следваше хората към кухнята, за да получи храна, но повечето време дремеше в квадратното си легло до рецепцията, където Елза му говореше, докато пишеше на компютъра.
Последният служител във фирмата беше Тео. Той с гордост твърдеше, че е единственото 13-годишно момче в Стратънбърг със собствена адвокатска кантора. Разбира се, Тео беше твърде малък, за да бъде истински правист, но помощта му понякога се оказваше безценна. Обикновено носеше различни папки на Дороти и Винс или изчиташе дълги файлове в търсене на ключови думи. Компютърните му умения бяха отлични и му позволяваха да проучва правни въпроси и да търси важни факти. Най-любимото му занимание обаче беше да подава документи в съда от името на фирмата. Тео обичаше величествената сграда и си мечтаеше за деня, в който щеше да застане в огромната зала на втория етаж и да произнесе вдъхновена реч в защита на своя пръв клиент.
Точно в 15:40 ч. той остави колелото на тясната веранда пред кантората и си пое въздух. Всеки ден Елза го поздравяваше със силна прегръдка, болезнено ощипване по бузата и бърза проверка на облеклото му. Тео отвори вратата, влезе вътре и получи очакваното посрещане. Както винаги там беше и Джъдж. Кучето се изправи и изтича към Тео.
— Съжалявам за Ейприл — заяви Елза.
Изглеждаше доста разтревожена, въпреки че не бе виждала никога момичето. Но както при всяка друга трагедия жителите на Стратънбърг се държаха така, сякаш познаваха лично Ейприл, и се изказваха само положително за нея.