Майката на Грейси.
Сърцето на Уоли прескочи, но не заради късата й пола. През трите футболни сезона беше разговарял с майката на Грейси само няколко пъти, но по някаква причина тя всеки път го изнервяше. Уоли Фейгън беше над метър и осемдесет и тежеше сто и десет килограма, но тази стройна жена му беше взела страха. Беше десетина години по-възрастна от него, ала в нейно присъствие той се чувстваше като пред майка си. И изведнъж се сети за нейната майка! Стори му се странно, че мисис Брайс е дошла тук тази вечер.
Тя се приближи и погледите им се срещнаха. Уоли се усмихна любезно, очаквайки да го познае. Лицето й не изразяваше нищо. За нея той беше абсолютно непознат. Уоли се зачуди дали да я заговори, защото тя тъкмо го отминаваше, и неволно изрече:
- Господи, мисис Брайс, не очаквах да ви видя тази вечер.
Тя се обърна мълниеносно.
- Бях на процес, ясно?
Мили боже! Реакцията й така стресна Уоли, че той едва не изстиска сладоледа от фунийката. Веднага съжали, че не я беше оставил да го отмине.
Сега, след като беше прекъснал устремния й ход, тя се обърна да го огледа - високите маратонки „Рийбок“, сините треньорски шорти, които бяха доста опънати върху внушителния му корем, и златистата фланелка, която не успяваше да го покрие; бейзболната шапка на „Тексас Рейнджърс“, обърната с козирката назад, сърцето, татуирано на лявата му ръка, и черешовия сладолед, стичащ се по брадичката му.
- Кой сте вие? - попита строго тя.
От тия думи го заболя. Уоли избърса лепкавата си ръка във фланелката, преди да я протегне към нея.
- Аз съм Уоли. Тренирам отбора на Грейси.
- О!
Никакво извинение. Тя оглеждаше ръката си с полепнал по нея сок. Очевидно се чудеше дали да не се избърше в полата си.
- Е, Уоли, днес имах важен процес, затова закъснях за мача на Грейс.
- Няма нищо, госпожо, аз просто... нали разбирате, заради майка ви.
Тя вдигна поглед и се намръщи:
- Моята майка ли? Какво ви интересува тя?
- О, боже, не знаете ли?
- Какво да знам?
Дори опитът му като нощен управител в „Тако Хаус“ на междущатската магистрала не беше подготвил Уоли да съобщава подобни новини. Но вече беше отворил голямата си уста и трябваше да продължи.
- Мисис Брайс, майка ви е получила инсулт.
Елизабет отстъпи ужасено.
- Кога?
- Предполагам, че днес. В болница е.
Тя изглеждаше объркана. Посочи към игрището. Уоли погледна натам. Някакъв мъж седеше сам на пейките.
- Съпругът ми не каза, че майка ми е получила удар.
- Бащата на Грейси е присъствал на мача?
Сега вече тя гледаше Уоли, като че ли беше пълен идиот.
- Ето го там, по дяволите, на пейките!
Сега пък Уоли се обърка. Той свали шапката и се почеса по късо подстриганата си глава. Винаги се подстригваше късо, за да не се поти по време на мачове.
- Не сте дошли заради Грейси, нали?
Тя въздъхна достатъчно силно, за да може да я чуе.
- Определено не съм дошла за сладоледа, Уоли.
- Но тя... тя си тръгна.
- Къде е тръгнала?
- В болницата, да види баба си.
- Майка ми живее в Ню Йорк!
- Но брат ви каза, че майка ви е получила инсулт и щял да заведе Грейси в бол...
Жената се хвърли към Уоли и го сграбчи за фланелката. Очите и лицето й бяха добили диво изражение. Тя беше толкова близо, че той усещаше горещия й дъх в лицето си, когато му изкрещя:
- Аз нямам брат!
Уоли беше така уплашен, че почувства как се изпуска в шортите. Фунийката сладолед падна на земята. Подивялата жена го пусна и затича към павилиона.
- Грейсиии!
Гласът на Пол Райън, началника на полицията, се смесваше с останалите гласове, долитащи от всички страни в тъмнината, гласове на полицаи и цивилни граждани, които претърсваха гората, граничеща с парка. В Поуст Оук. щата Тексас, не отвличат деца! - мислеше си Пол.
- Грейсиии!
Когато получи обаждането, Райън реши, че някоя богата майка на футболистка е изпаднала в истеричен пристъп, защото свидното й отроче не се държи за полата й. Неговата собствена жена, учителка в началното училище, наричаше това синдром на бебето Исус, защото всяка богата майка смятала, че разглезената й рожба е с божествен произход. Не се Съмняваше, че съвсем скоро тази майка ще получи обаждане по мобилния си телефон и ще разбере, че момиченцето й е отишло при някоя приятелка, а тя дори нямаше да се извини. Щеше просто да се качи в лъскавата си кола и да отиде в някоя пицария, за да се почерпят за победата, убедена, че полицаите в участъка са нейна лична охрана и може да им звъни по всяко време. Когато обаче пристигна на мястото и поговори с треньора на момичето, Пол Райън незабавно осъзна, че това е истинско отвличане - рус мъж с черна шапка беше потърсил детето по име.