- Грейсиии!
Единственото, което Райън виждаше, бяха високите дървета и покритата с листа земя пред него, осветени от фенерчето му, докато навлизаше в тъмната гора.
Той долавя присъствието на другите, но вижда единствено дървета, лиани и висока трева - гъста непроходима джунгла. Крачи напред в тъмната нощ. В далечината проплаква дете. Нужно е да побърза, нещо ужасно предстои да се случи. Отново плач - този път от множество гърла. Изпаренията го задушават, клони бият по лицето и ръцете му, всяка крачка е едно мъчение - ала виковете се усилват, дишането му се учестява, сърцето му бие до пръсване...
И ето че внезапно излиза на светло. Горят сламени колиби, от дулата бълват пламъци. Гърмежите се сливат с крясъци, квичене, мучене. Удря го миризмата на опърлена козина. Извличат жени и деца от скривалищата и ги хвърлят в калта. Горящите домове осветяват ужасените им лица - нежните азиатски черти са изкривени от отчаяние. Подкар- ват ги като стадо по гясната пътека, след тях остават да звучат молби за милост...
„Не! Не! Не! Няма виетконговци! Няма!“
Невръстно момиче, нежно като китайска кукла, отчаяно се втурва да избяга от зверската стръвност, която я задушава - отзад я блъскат яки ръце. На лицето й е изнисан ужас - тя знае какво вършат тези мъже с красиви млади момичета като нея. С поглед търси да открие съчувствие в някое от тези сурови лица - и го открива в неговото. Обръща се с безмълвна молба. Той трябва да я спаси, защото тя ще е и неговото спасение: нейният живот е залог за душата му. Тя пада в калта. Нечия огромна ръка я сграбчва, но той я отблъсква и внимателно вдига момичето. „Спасете ме. Моля ви, спасете ме“ - чува я да плаче на родния си език. Китайската кукла се извръща към светлината и той съзира лицето... лицето на Грейси.
Бен Брайс се събуди с вик и рязко се изправи в леглото. Сърцето му биеше оглушително, ушите му бучаха. Звънеше телефонът. Той се пресегна за слушалката, събори празната бутилка от уиски, но успя да долепи мембраната до ухото си.
- Какво се е случило с Грейси?
Ден втори
Беше призори, когато Бен паркира стария джип, грабна брезентовата си чанта и забързано влезе в сградата на летище „Албъкърки“. Главата му пулсираше при всяка стъпка. В този ранен съботен час залата вече гъмжеше от прибиращи се у дома скиори. Мерна един монитор с разписанието. Първият полет за Далас беше точно в шест.
- Разбирам, че става въпрос за спешен случай, сър - каза наземната стюардеса, - но всички места са заети и освен това имаме още двайсет души в листа на чакащите. Всички днешни полети до Далас са пълни. - Погледна към компютъра си. - Мога да ви кача най-рано в понеделник.
Тя му се усмихна съчувствено и сви рамене, след което протегна ръка към следващия на опашката. Бен вдигна чантата си, отдръпна се от гишето и огледа пътниците - сънени студентчета, връщащи се у дома за пролетната ваканция. Едва ли някой би отстъпил билета си на непознат.
Той обаче трябваше да се добере до Далас.
Забеляза трима униформени мъже да крачат по главния коридор към изхода. Мъжът по средата изглеждаше на негова възраст и носеше капитански нашивки.
Бен пристъпи напред и ги пресрещна.
Карън, деветнайсетгодишната наземна стюардеса, поклати глава, когато мъжът спря капитан Портър. Вече шест месеца работеше на този терминал и историята винаги беше една и съща: „Спешен случай! Неотложен проблем!“ Искаше й се да каже, че и нейният личен живот е в криза, но правилата на компанията не допускаха да се държи грубо с клиентите. Затова тя само се усмихваше и свиваше рамене. Този мъж обаче изглеждаше искрен и като че ли не би излъгал, за да си намери място в претъпкан самолет. Имаше приятни очи. За всеки случай тя вдигна слушалката, готова да набере номера на охраната.
Карън подаде бордната карта на следващия на опашката и погледна към мъжа, който умоляваше капитан Портър. Подобно на всичките си колежки, тя харесваше капитан Портър. Авиокомпанията, за която работеше, наемаше само военни пилоти и по-младичките се смятаха за такива мъжкари, че непрестанно се пъчеха и очакваха всички стюардеси да си вдигат полите по команда. По-възрастните, като капитан Портър, бяха различни. Те уважаваха момичетата вероятно защото имаха дъщери на тяхната възраст и никога не се хвалеха с подвизите си в армията. За младите пилоти капитан Портър беше нещо като бог; разправяше се, че бил истински ас в някаква война, която тя едва си спомняше от часовете по история в гимназията, и че бил военнопленник почти три години. Карън потръпна само при мисълта: без Ем Ти Ви цели три години!