Токовете на огромните му ботуши отекваха под внушителното му тяло при всяка стъпка по лъскавия паркет, докато минаваше край статуи, картини и мебели, които сякаш щяха да се счупят само ако се облегнеш на тях. До него крачеше специален агент Флойд, който сочеше нагоре с показалеца си.
- Това не е ли най-тъпото нещо, което си виждал?
Високият сводест таван на галерията беше покрит със стенопис, изобразяващ старовремска улица с магазинчета, пешеходци, коне и карети; улицата продължаваше до фоайето, където преминаваше в селски площад.
- Някога работил ли си по отвличане на дете, живяло в такъв разкош? - попита Флойд.
Естеството на работата на Девро не го отвеждаше в подобни домове. Тишината жертва на отвличане живееше в каравана, в порутен апартамент или в евтина къща под наем, но не и в огромна резиденция, пълна с произведения на изкуството и фрески по тавана.
- Богатите момиченца рядко биват отвличани от непознати.
Девро беше специалист по отвличанията във Федералното бюро, повикан от хюстьнския офис; разследваше само отвличания на деца от непознати. Грейси Ан Брайс беше единайсетият му случай през тази година, а сега беше едва април.
Той се спря. На стената висеше семеен портрет, осветен с насочена лампа; родителите и момченцето бяха облечени в черно, а жертвата в бяло. Русата й коса беше в рязък контраст с тъмните коси на останалите. Изглеждаше сладко хлапе. На масичката отдолу се мъдреше списание „Форчън“ с бащата на корицата под надписа: „Следващият Бил Гейтс?“ Девро вдигна списанието и го разтвори на статията за него. Същият семеен портрет заемаше цяла страница - на показ пред целия свят. Целият свят знаеше, че Джон Брайс всеки момент ще стане изключително богат, че съпругата му се казва Елизабет и че има син на име Сам и дъщеря на име Елизабет.
Девро върна списанието на мястото му и каза:
- Възможно е това наистина да е отвличане за откуп.
Поне така се надяваше. Отвличането за откуп беше единственият реален шанс момичето да е още живо: не се иска откуп за мъртво дете.
- Бащата - каза Флойд - е истинска откачалка. Не вярвам да се справи с телефонното обаждане, ако изобщо има такова. Май ще трябва да се обърнем към майката... адвокатка е, защитава все бели якички.
От дъното на коридора Девро дочу твърд женски глас:
- Хилда, единствената ти работа е да се грижиш за Сам.
Майката на жертвата - четирийсетгодишна, стройна и с напрегнато изражение - се появи в другия край на галерията, решителна упътила се към тях, следвана от семейната бавачка - млада испанка, по-възрастна бяла жена със славянски черти, облечена в униформа, и един местен полицай, млад, тъповат на вид, мускулест и с изражение, ясно показващо, че по-скоро би участвал в престрелка с мексикански наркокартел, отколкото да получава заповеди от майката. Тя беше облечена делово и изглеждаше безупречно в ушит по поръчка костюм и обувки на висок ток. Беше с идеална прическа и грим. Такава жена не оставаше незабелязана на улицата. Пръстът й разсичаше въздуха.
- Намери го, нахрани го, следвай го навсякъде. Не го оставяй да излезе от къщата и не го изпускай от очи. Разбрано?
- Si, senora. - Испанката се отдели от антуража.
Майката се обърна към прислужницата:
- Силвия, поръчай храна. Няма да открият дъщеря ми на празен стомах.
- Да, мадам. - И тя изчезна още преди думите да заглъхнат.
Следващата заповед бе изстреляна към полицая:
- Разкарайте тези хора от моравата ми.
- Ще се опитам, мадам, но...
- Никакво „но“. Направете го. Ако трябва, стреляйте.
- Ъъъ, да, мадам. - Младият полицай се предаде и излезе навън, клатейки глава.
Когато майката се приближи, Девро забеляза очите й - бдителни и съсредоточени, а не празни и объркани, каквито обичайно бяха очите на родителите в подобна ситуация. Девро й кимна, докато минаваше покрай него. Беше сутринта след отвличането на дъщеря й, а тя беше облечена елегантно и напълно се владееше. Девро съзнаваше, че това е нейният начин да се справи с положението, да се преструва, че все още контролира живота си. Това, разбира се, не беше вярно. Животът на дъщеря й - и съответно нейният собствен - сега се контролираше от похитителя.
- Доста корава жена - отбеляза Флойд.
Господи, моля те да е за откуп.
Останала насаме за момент, Елизабет Брайс се спря, подаря глава на стената и затвори очи. Адреналинът в кръвта й пулсираше както когато очакваше да чуе присъдата на обвиняемия, но днес нямаше къде да отиде, нямаше кого да защитава, нямаше свидетел на кръстосан разпит, нямаше лековерни съдебни заседатели, пред които да произнася заключителната си пледоария за истината и справедливостта. Нямаше какво да прави, освен да обикаля къщата, да се надява и да се моли. Тази сутрин под душа каза първата си молитва от трийсет години насам.