Господи, моля те да е за откуп.
Тя си пое дълбоко въздух и бавно го издиша. Сърцето й биеше лудешки, като че ли току-що беше тренирала цял час на степера. Дисциплинираното й тяло се беше поддало на страха точно както дисциплинираното й съзнание се беше поддало на паниката. Връхлитаха я хиляди мисли. Къде е Грейс? Мъртва ли е? Още ли е жива? Кой я е отвлякъл? Какво й е направил? Пари ли иска? Защо тогава не се обажда за откуп? От ФБР знаят ли какво правят? Ще се върне ли някога? Защо на мен? Защо моето детенце? Как можа Джон да допусне да я отвлекат? Как?
Проклет да е!
Тя почувства гневът да се надига в нея, онзи гняв, който се спотайваше точно под повърхността, винаги готов да изплува и да завладее всяка ситуация; онзи гняв, който се опитваше да потиска всеки ден от живота си. Днес битката се оказваше изключително трудна, защото Елизабет Брайс по никакъв начин не можеше да проумее как собствената й дъщеря е могла да бъде отвлечена под носа на тъпия й съпруг в един обществен парк!
Миналата нощ в парка тя беше проклинала съпруга си, след като паниката отстъпи място на гнева. Първо обаче се беше оставила на паниката и напълно беше изгубила контрол. Крещеше, сграбчваше деца и родители и повтаряше: „Виждали ли сте Грейси? Виждали ли сте Грейси?“, и тичаше в кръг, и викаше Грейси, докато не прегракна. Тогава гневът й надделя и тя се разбесня първо на Джон и след това на треньора на дъщеря си.
- Посочил си Грейси на похитителя й? Проклет идиот!
Родители и полицаи бяха претърсвали парка до късно през нощта. Когато от ФБР пристигнаха и прецениха, че това са по-скоро хаотични действия, отцепиха парка и наредиха на всички да го напуснат. Търсенето трябвало да е организирано, а и доказателствата можели да бъдат стъпкани. Казаха, че след като Грейси не е открита след осем часа, явно не се намира в парка. Затова Елизабет се беше прибрала вкъщи, беше се молила под душа и после се беше преоблякла. Държеше се будна повече от двайсет и седем часа с кафе и адреналин. Беше приучила тялото и ума си да функционират без сън; безсънието щеше да й се отрази някъде на трийсет и шестия час, когато съзнанието й щеше да се предаде на физическото изтощение и тя щеше да заспи. Но не сега. Не още. Тялото й вече беше уморено, но умът й оставаше буден и гневен: По дяволите, как е могъл Джон да позволи някой да я отвлече! Тя сви юмрук и удари стената.
- Добре ли сте, мисис Брайс?
Входният звънец иззвъня още веднъж и когато Елизабет отвори очи, видя младия полицай с чаша кафе и поничка; по устата му имаше пудра захар, а изражението на лицето му беше вяло, като че ли му предстоеше поредният ден, в който ще дъвче понички и ще спира нарушители по пътищата. Той беше идеален пример за силите на реда от малките градове и една от основните причини тя незабавно да повика ФБР.
- Аз съм добре, но дъщеря ми не е. Отивайте да я намерите!
Полицаят се задави с поничката, обърна се и забърза нанякъде. Адвокат Елизабет Брайс пое дълбоко въздух, за да си възвърне самообладанието, и решително тръгна към галерията. Тя щеше да се появи по телевизията, но не за да се моли.
Отиде в официалната трапезария за трети път тази сутрин. Началникът на полицията на Поуст Оук и четирима униформени стояха наведени над масата за хранене и изучаваха голяма карта, осветена от полилея над тях. Не я забелязаха.
- Започнете от южния край и тръгнете на север. Предупредете хората да претърсват в редица, на метър разстояние един от друг, и да се движат бавно, не сме на състезание. Ако попаднат на нещо, да дадат знак, но да не го докосват. Момчетата от ФБР ще го снимат и ще го опаковат в найлонова торбичка - нареждаше полицейският началник Райън. Най-сетне съзря застаналата до вратата Елизабет.
- Ще ни трябват някакви дрехи, госпожо, нещо, което Грейси е обличала наскоро и не е прано. За кучетата.
Елизабет кимна. Началникът отново се обърна кьм хората си:
- Бъдете на позиция точно в девет и трийсет. Боби Джо първо ще пусне кучетата в гората, докато ние обиколим игрищата. След това отново ще претърсим гората - може да извадим по-голям късмет на светло.
Елизабет продължи да снове наоколо, докато не се натъкна на една сериозна млада жена, облечена в синьо шушляко- во яке с надпис ФБР, с химикалка и тефтер в ръка. Бяха й я представили преди малко, но не си спомняше името й.