- Бас ловя, че ще стигна пръв до хижата, Бъди.
Бен се затича срещу изгряващото слънце и Бъди довол- но заприпка след него - това беше забавната част.
Половин час по-късно Бен се беше изкъпал. Беше облякъл дънки, ботуши и джинсова риза, похапваше блокче „Гранола“ и отпиваше кафе, сварено от най-силните зърна, които можеха да се намерят в Таос. Продавачът му гарантира, че това кафе ще разсее мъглата и на най-лошия махмурлук. В противен случай връщал парите.
Той излезе навън, мина покрай градината и отиде в работилницата. По стените висяха дърводелски инструменти, а стаичката беше наблъскана с мебели, които богаташите от Санта Фе наричаха произведения на изкуството. Той придърпа едно ниско столче до люлеещия стол, който бе изработил от мескит, прокара ръце по извитите подлакътници и започна да заглажда с шкурка грапавите участъци. Бъди се завъртя три пъти, легна на прага и се нагласи за дневната си дрямка. Звукът на шкурката, плъзгаща се по дървото, и похъркването на Бъди се сляха в нещо като мелодия, единствената музика в живота на Бен Брайс.
Слънчевите лъчи падаха косо върху пода на работилницата, единствен свидетел на отлитането на още един ден от живота му. Бен остави инструментите, стана и се протегна. Излезе, отиде до западната страна на хижата и седна в люлеещия се стол на верандата, откъдето щеше да наблюдава как слънцето чезне, а небето над Таос става оранжево; щеше да слуша самотния вой на койотите, понякога пригласяйки им, и щеше да остане там, докато замъждукат далечните светлини на града и паднеше нощният студ. Тогава мислите му щяха да го отнесат в миналото, вечно в миналото, контролиращо живота му като банка, отпуснала ипотека, която все не може да бъде изплатена докрай. Щеше да си представя живота, който би могъл да има - мечтите на един млад мъж, голямото приключение, в което животът му така и не се превърна, смъртта на брата, който не беше имал, съпругата, която го обичаше, но го напусна... И след това щеше да мисли за грешките си, да си припомня всяка една от тях, докато не стигнеше до онази, която вечно спо- хождаше нощите му, и тогава щеше да вземе бутилката. И животът му щеше да продължава така, докато някоя сутрин нямаше да отговори на Бъди.
Денят обаче още не беше свършил и тези мисли не бяха нахлули в съзнанието му. Той подсвирна, Бъди се появи и се сви на кравай в малкия люлеещ се стол до неговия. Бен се протегна, почеса Бъди по шията и прокара пръсти по буквите, издялкани върху облегалката на стола: ГРЕЙСИ.
На хиляда километра разстояние едно русо момиче тичаше по футболно игрище в Тексас.
- Давай, Грейси, давай!
Грейси Ан Брайс можеше да тича толкова бързо, че успяваше да надбяга повечето момчета на нейните десет години, а и много по-големи, затова беше едва ли не несправедливо да играе срешу момичета на своята възраст. Но пък беше много забавно да я наблюдаваш, особено ако собствената ти дъщеря е в нейния отбор.
Гонеше топката по тъч линията на игрището, покрай родителите, скандиращи по пейките, и треньора Уоли, облечен с фланелка на „Торнадо“, и баща си, който я заснемаше с камера, докато крещеше в мобилния си телефон: „По дяволите, Лу! Кажи на ония костюмари в Ню Йорк, че моят продукт е убиец, че това си е моята компания, че за първи път предлагам на борсата акции и цената им ще бъде трийсет долара, нито цент по-малко!“
Продукт с многозадачен режим, така определяше той същността на своето комгпотърно приложение,
Грейси направи физиономия пред камерата и без да намалява скоростта, заби бялата си маратонка „Лото“ в топката, запращайки я над главите на летящите срещу нея защитници право към Бренда в другия край на игрището. Изправи се и погледна назад към своя кльощав трийсет и седем годишен ВЧ (важен човек) до тъч линията. Сега той жестикулираше с камерата, поклащайки я надолу-нагоре, снимайки земята, небето, после пак земята и пак небето, насочил цялото си внимание кьм телефона в ръката си. Тя не се стърпя, поклати глава и се усмихна - с онази усмивка, с която възрастните гледат малките деца, и то само собствените.
- Бог да го благослови - каза тя.
Баща й беше абсолютен компютърен маниак. Беше с черни мокасини и бели чорапи, смачкани камуфлажни панталони, дънкова риза с дълъг ръкав, която висеше над панталона, жълта вратовръзка с щампа на Мики Маус (която тя му беше подарила за миналия Ден на бащата) и тесни очила с черни рамки. Тъмната му къдрава коса беше така разхвърчат на всички посоки, сякаш току-що бе пъхнал пръст в контакта (майка й казваше, че прилича на Бъди Холи с издухана от сешоар прическа, но тя не знаеше кой е Бъди Холи). Единственото, което му липсваше, беше бял джобен калъф, пълен с автоматични моливи. Джон Р. Брайс беше абсолютно откачен, но Грейси го обичаше силно, както майка дете, което се нуждае от специални грижи. Сега той снимаше с камерата паркинга.