- Никого не пускат там, докато не го претърсят.
Боби Джо Фанин изплю струйка кафяв тютюнев сок.
- Спокойно, момчета.
Кучетата се дърпаха на каишките, нетърпеливи да се втурнат напред, след като бяха усетили миризмата на момичето. Боби Джо представляваше областната служба за претърсване с кучета, състояща се от шест хрътки, които беше отгледал от кутрета. Работата беше добра, бонусите също и той прекарваше повечето време на открито. Е, не беше като да обработва тази земя, както преди трийсетина години, когато дядо му все още я притежаваше, но не беше и зле. С изключение на откриването на мъртви тела. Боби Джо не харесваше тази част. Защо убийците от градовете винаги изхвърляха телата в покрайнините?
По радиостанцията долетя глас: „Боби Джо, обади се.“
Боби Джо издърпа устройството от колана си.
- Да, шефе?
Едва различаваше фигурата на началника на полицията Райън в другия край на парка. Хората от екипа му претърсваха игрищата, наредени в редица. Боби Джо работеше сам, придружен единствено от кучетата си. Това му допадаше, защото не обичаше да работи с други хора. В неговата професия хората само объркваха нещата: кучетата разпознаваха човешката миризма, но не можеха да разграничават мириса на отделните хора. Ако наоколо се мотаеха полицаи, кучетата нямаше да разпознаят мириса на момичето.
- Боби Джо, тук вече привършваме - каза шефът му. - Можеш да пускаш кучетата. Ако попаднеш на следа, веднага ми се обади. И не пипай нищо, чуваш ли?
- Не ми е за пръв път, Поли.
Боби Джо и Пол Райън бяха израснали заедно. Бяха ловували в земите наоколо като момчета - елени, диви прасета, пъдпъдъци, - а точно на това място идваха на лов за зайци по времето, когато гората се простираше на петстотин акра. Дядо му казваше, че това е една от последните вековни дъбови гори по високите плата на Тексас. Сега обаче от нея бяха останали само сто акра и Боби Джо трябваше да ги претърси и да открие момичето.
- Да тръгваме, момчета - каза той, подсвирвайки на кучетата. Те се втурнаха в гората, а Боби Джо тръгна след тях, хванал каишките им в една ръка и ученическата униформа на момичето в другата.
- Махнете се от тревата, дявол да ви вземе!
Шефът му беше казал да направи всичко възможно, за да успокои майката и Еди Йейтс се опитваше да разгони тълпата репортери и оператори от моравата пред къщата на семейство Брайс. Те го изгледаха - двайсет и три годишен младеж с ъгловато лице, късо подстригана коса и тъмни очила, с изпъкнали мускули, от които шевовете на униформената му риза щяха да се пръснат - и се преместиха на тротоара, засипвайки го с ругатни.
Ели беше патрулиращ полицай в малкия участък на това предградие, където дори нямаше специален отряд. Не че имаха нужда от такъв, тъй като най-голямото престъпление, което можеше да се случи в Поуст Оук, беше хлапетата да си разделят по някоя бира на скамейките на игрището в събота вечер. Еди обикновено изкарваше смените си на радара на магистралата, залавяйки шофиращите с превишена скорост, докато мечтаеше да бъде част от специалния отряд на някой голям град. Мечтаеше да носи черна униформа, да борави с модерни оръжия, да разбива врати на нарко свърталища, да се бие с гангстери и да води война срещу наркотиците. Това лято за четвърти път щеше да се яви на приемния изпит за Даласката полицейска академия.
Отвърни на ударите, Джони!
Бъди мъж!
Хайде, тичай при мама, Джони Брайс, лигав ревлъо!
Изведнъж го връхлетяха всички подигравки от всички грубияни, които го бяха тормозили във всички военни бази. Малкия Джони Брайс не беше мъжко момче, за да предпази собствената си дъщеря в обществения парк. Точно както навремето не беше мъжко момче, за да отвърне на нападките на побойниците. Когато полковникът се завърнеше от военна мисия, мама непрестанно го молеше да се намеси относно побоите и полковникът нареждаше на бащите на тираните да затегнат дисциплината в домовете си. От. това обаче побоите ставаха още по-жестоки. Спомни си ударите и лицето го заболя, но болката от ръката на Елизабет не отшумяваше.
Другите деца прекарваха детството си навън, ритайки топка; Джон прекара детството си пред домашния компютър, криейки се от побойниците.
Сега беше потърсил спасение в кабинета си, отдалечен в задната част на къщата. Криеше се от съпругата си и се опитваше да избяга от страха и омразата в реалния свят, както често му се случваше. Този път обаче бягство нямаше. Страхът и омразата бяха последвали Малкия Джони Брайс вкъщи.