Телефонът иззвъня. Остави телефонният секретар да се включи. Беше Лу от Ню Йорк: „Джон, чу ли предишното ми съобщение? Мили боже, гледах новините и съм потресен! Не знам какво да ти кажа, човече. Как може да се случи подобно нещо в обществен парк? Чувствам се... адски гадно. Обади ми се.“
Защото не бях мъж на място, за да я предпазя, затова се случи!
В главата на Джон беше инсталиран суперкомпютър „Крей“, той можеше да прави наум сложни изчисления и имаше фотографска памет. Не можеше обаче да си припомни добре вчерашния ден.
Нима мачът беше едва вчера?
Джон облегна лакти на бюрото, хвана главата си, затвори очи и се опита да извика вчерашния ден. Седеше на пейките на футболното игрище, говореше с Лу за акциите; след това Елизабет отиде да потърси Грейси. Изведнъж го стресна пронизителен писък. Той изпусна телефона и изтича до павилиона, където родителите викаха децата си и паниката се разпространяваше сред тълпата като компютърен вирус; той и паниката стигнаха до Елизабет едновременно.
Грейси е изчезнала!
Къде е изчезнала?
Отвели са я!
Вкъщи ли?
Не, по дяволите! Някой я е отвлякъл!
Никога досега не беше виждал Елизабет извън релси и се уплаши. Последва воят на сирените, полицията, претърсването на гората. Грейси беше изчезнала. Можеше никога да не я види отново. Малкият Джони Брайс изпитваше болка на място, което побойниците никога не успяха да докоснат.
- Работили сте по сто двайсет и седем отвличания? - попита майката.
Специален агент Юджийн Девро кимна.
- Да, госпожо.
- И нито един не беше за откуп?
- Работил съм по един-единствен случай за откуп през трийсетте си години в Бюрото. Отвлеченият не беше дете.
Знаеше как ще свърши този разговор. Подобни разговори винаги свършваха така.
- Вашата работа е да откривате отвлечени деца, нали?
- Да, госпожо.
- И успявате ли?
- Кое?
- Намирате ли отвлечените деца?
Той й отговори по същия начин, по който винаги отговаряше на родителите с надеждата да не зададат логичния следващ въпрос. Повечето спираха дотук, защото не можеха да понесат отговора.
- В крайна сметка.
По изражението на майката разбра, че се опитва да осмисли отговора му. Устните й леко се разтвориха и очите й го пронизаха. Тя беше корава жена, достатъчно силна, за да зададе следващия въпрос.
- Откривали ли сте някои от децата... живи?
Гледайки я, Девро осъзна, че отчаяно се надява нейното дете да е отвлечено за откуп, колкото и невероятно да беше. Но той се беше надявал на същото във всеки един от сто двайсет и седемте случая и всеки път напразно. Сто двайсет и седем случая на отвличания на деца от непознати — деветдесет и три бяха приключили с откриването на труп, а останалите трийсет и четири жертви така и не бяха открити и се смятаха за мъртви. Опитът го бе научил, че поддържането на надежда само травматизира допълнително родителите.
- Не, госпожо.
Маската й на корава и силна адвокатка се свлече от лицето на Елизабет Брайс и за един кратък миг тя се превърна в поредната отчаяна и измъчена майка, която по нищо не се различаваше от мизерстващите, живеещи във фургони майки на жертви, защото сега те имаха нещо общо - странната болка от осъзнаването, че детето ти е в ръцете на непознат. След известно време тя попита тихо и бавно:
- Това няма да завърши... добре, нали?
- Мисис Брайс, Грейси не попада в рисковата група. Родителите й са богати, не живее в опасен квартал, семейството й е сплотено... деца като нея просто не стават жертва на отвличане. А откупът е доста рисковано начинание. Това обаче не е отвличане на случайна жертва. Той я е потърсил по име. Защо? Защо от всички момичета на игрището е поискал нея?
Боби Джо Фанин пъхтеше и се опитваше да следва кучетата. Бяха надушили нещо, познаваше по скимтенето им. Навътре в гората кучетата рязко спряха. Боби Джо ги настигна и погледна надолу. Изплю се.
- По дяволите.
Миналогодишните листа и пръчки шумяха и пукаха под краката му, докато тичаше през гъстата гора към лаещите кучета. Мислите на Бен обаче бяха в друго време и на друго място, когато беше тичал през гъста гора.
Тя е дванайсет-тринайсетгодишна. Бяха я завлекли в близката гора. Той чу приглушените й викове и затича натам. „Махни се от нея! “ - крещи той и забива ботуша си в ребрата на войника, изритва го от тялото й. Другият войник се хили и сочи Китайската кукла. „Давай, лейтенанте, позабавлявай се и ти. “ Той поглежда към обезумялото момиче и после обратно към захиления войник. Вдига пушката си и я насочва в челото на войника. Усмивката пада от лицето му. Желанието да натисне спусъка е непреодолимо. Той обаче обръща пушката и забива приклада й в челото на войника, който пада в безсъзнание. Двамата войници щяха да бъдат съдени от военен съд, ако не бяха загинали същия следобед, когато попаднаха на противопехотни мини. Предсмъртните им викове ехтяха над гъстата тръстика, докато те умираха от кръвозагуба в горещината на делтата на Меконг.