Грейс не беше отвлечена за пари.
Седнала на мраморните плочки под душа, тя безусловно се беше предала на тъмната страна на съзнанието си и му беше позволила да я изтезава с тези образи, да й ги натрапва с пълни подробности, като че ли е свидетел на местопрестъплението. И Елизабет Брайс се чудеше, както се беше чудила някога: ако човек е мъртъв в душата си, самоубийството смята ли се за смъртен грях?
- Защо, Господи?
Банята беше обвита в пара. Елизабет беше сложила крака върху сифона и сълзите й се смесваха с горещата вода. Беше сама в отчаянието си и се питаше дали да не пререже вените си с ножчето за бръснене, което държеше. Някога злото беше нахлуло в живота й и я беше принудило да мисли за самоубийство, да преценява различните начини, по които можеше да приключи живота си, все едно четеше меню на ресторант. Веднъж преди време тя беше стояла на ръба на бездната на смъртта и беше надничала в пропастга, но бе спасена от едно дете. Това дете. Грейс беше спасила живота й. Сега, десет години по-късно, злото се беше върнало за Грейс.
- Защо позволи на злото да отведе и нея?
Беше продължила да живее единствено заради Грейс. Без нея нямаше смисъл да съществува. Представи си как кръвта- й блика от вените и се завихря надолу към канала, докато целият живот изтече от нея. Тя опря ножчето до китката си и натисна острието. Тъкмо щеше да го плъзне по кожата си, за да плисне кръвта, когато внезапен порив на ярост изпълни мускулите и мозъчните й клетки като силен наркотик, гневът и омразата отново съживиха тялото и съзнанието й и я накараха да се надигне от мраморния под.
Елизабет Брайс искаше да убие някого, но не себе си. Искаше да убие похитителя. И имаше парите, за да го осъществи.
Всяка година в Съединените щати двеста деца умират в ръцете на сексманиаци. Тези случаи винаги приковават общественото внимание. Специален агент Юджийн Девро беше разследвал сто двайсет и седем подобни случая и беше привикнал към медийния шум, който ги съпровождаше.
Този случай обаче беше различен. Вероятно това се дължеше на факта, че Грейси беше богато бяло и русокосо момиче, което живееше в имение с фрески по тавана; на факта, че снимката на баща й беше на корицата на списание „Форчън“, или защото медийната истерия тепърва набираше скорост. Този случай обаче се развиваше по-бързо от всички предишни. Във въздуха витаеше някаква енергия, която се увеличаваше и нажежаваше с всеки изминал час от изчезването на Грейси, както и броят на хората на предната морава, където сега стоеше Девро, редом с местния кмет и началника на участъка - изправени пред скупчени върху стойка микрофони, телевизионни камери, репортери и жителите на Брайъруик Фармс, които се бяха насъбрали на улицата зад тях. Тези хора раздаваха навред листовки със снимка на изчезналата Грейси, бяха изработили тениски с нейния образ, бяха завързали розови панделки на всички антени на коли, на пощенските кутии, по дърветата; бяха закачили значки с лика на Грейси на дрехите си.
Навремето пресконференциите караха Девро да се чувства значим - един чернокож агент от затънтен край на Луизиана, който ръководи важно разследване на ФБР. Сега обаче тези пресконференции го изморяваха. Той пристъпи напред.
- Казвам се Юджийн Девро и съм специален агент във ФБР. Бюрото разследва този случай по молба на началника на полицията Райън. Освен ако жертвата не е транспортирана извън границите на щата, издирването е от компетенцията на местните власти. Ние обаче предложихме ресурсите си, за да ги подпомогнем.
Девро винаги поддържаше илюзията, че местните власти ръководят операцията. От правна гледна точка това наистина беше така, но не и в действителност. Местните началници като Райън ясно съзнаваха, че нямат никакъв шанс да открият едно отвлечено дете без намесата на Бюрото - и нямаха нищо против да споделят провала с федералните, когато бъдеше открит трупът на детето.