- До момента разследването по отвличането на Грейси Ан Брайс установи следното: Грейси е изчезнала преди четирийсет и два часа. Била е отвлечена от парка „Брайъруик Фармс“ тук, в Поуст Оук, около шест часа в петък следобед от бял мъж на възраст между двайсет и трийсет години, висок около метър и осемдесет, тежащ деветдесет-сто килограма, с руса коса, черна шапка и карирана риза. На медиите е предоставена негова скица. Следваме две паралелни линии на действие: първата е да открием Грейси и това е основната ни задача, а втората е да локализираме вероятните извършители, започвайки с регистрираните извършители на сексуални престъпления. Умоляваме всички граждани, които са видели Грейси или заподозрения или имат някаква информация по случая, да се обадят на горещата ни линия за изчезнали деца. Имаме нужда от помощта ви. Някакви въпроси?
Девро посочи първия репортер.
- Агент Девро, подозирате ли намеса на семейството в изчезването?
- Не.
- Минали ли са детектора на лъжата?
- Все още не.
Следващият репортер зададе своя въпрос:
- Можете ли да потвърдите, че шортите на Грейси са били намерени в парка?
- Намерихме сини шорти и една бяла маратонка, които според нас принадлежат на Грейси.
Следващият въпрос дойде от репортер, който не беше посочен:
- Имате ли някакви разкрития?
- Приемаме обаждания, преглеждаме записите на футболния мач в петък, изготвяме портрет на похитителя...
От тълпата долетя въпрос:
- Минали са четирийсет и два часа и вие имате само един рус мъж с черна шапка?
Девро въздъхна уморено.
- Да.
Някой извика:
- Предполагате ли, че е изнасилена?
Винаги задаваха този въпрос. Защо ли? Защо искаха да разберат дали едно десетгодишно момиче е било изнасилено? Какво, по дяволите, си мислите, че е направил с нея похитителят - завел я е на вечеря и после на кино ли? Те знаеха много добре какво е направил, но искаха той да го изрече, да осигури страшната вест за вечерните новини - страхът караше повече зрители да включват телевизорите си. Той обаче не играеше по техните правила. Дори да знаеше, че Грейси е била изнасилена, което той не знаеше, специален агент Юджийн Девро никога нямаше да го изрече. Не и докато тялото не бъдеше открито, не и докато не беше сигурен, че детето е мъртво.
Грейси Ан Брайс заслужаваше поне това.
На километър и нещо разстояние Бен стоеше насред футболното игрище, една самотна фигура в огромния безлюден парк. Беше дошъл тук, преди ФБР да отвори отново парка за нощното бдение на мястото, където за последно е била Грейси. Трябваше да последва стъпките й. Трябваше да разбере истината.
Защо някой би я отвлякъл, ако не искаше откуп? Заради секс? Бен Брайс беше виждал злото у хората и смяташе това за възможно. Но не за неизбежно, както бяха заключили агентите от ФБР. Извратените типове действат сами, така му беше казал агент Девро. Русокосият мъж с черната шапка обаче не беше сам; на мача до него имаше още един мъж.
Бен трябваше първо да разбере как е била отвлечена Грейси. Той се отправи към ниските пейки. Джон каза, че след края на мача тя е отишла при него. Ето тук. Бен спря. Останалите родители са били по пейките, а двамата мъже - зад тях. Джон е поговорил с Грейси и след това тя е отишла с останалите момичета до павилиона. Джон ги беше проследил с поглед дотам.
Бен се запъти в тази посока.
Онзи телевизионен репортер беше казал, че деца, отвлечени от непознати, оцеляват около три часа. Дали когато Грейси е минала оттук в петък вечер, преди по-малко от две денонощия, са й оставали само три часа живот? Нещо в Бен отказваше да го приеме. Може би това се дължеше на странната връзка, която съществуваше между тях: Бен знаеше, че ако Грейси е мъртва, то със сигурност и той ще е мъртъв. А може би просто не искаше да приеме мисълта, че няма да я види повече. Или пък може би тя беше още жива.
Когато наближи павилиона, Бен спря и се обърна, точно както Грейси, когато бе помахала на Джон: невинно момиченце, което маха на баща си, без да съзнава, че влиза в капан. Бен погледна компаса на часовника си, за да се ориентира. Стоеше с лице на юг, към игрищата и къщите, отделени от парка с висока стена. На изток бяха тенис кортовете и пак стена. На запад, на около стотина метра, беше паркингът - прекалено далеч, за да завлекат незабелязано дотам едно дете през многобройната тълпа. Тухлените стени заграждаха южната и източната страна на парка, на запад беше паркингът и нито една от трите страни не благоприятстваше бягството на похитителя. Оставаше само северната.