Специален агент Юджийн Девро се беше върнал в командния център и разглеждаше увеличените снимки на двамата мъже от видеокасетата и татуировката на едрия мъж. Просторната стая беше зловещо притихнала. Четирийсет и три часа след отвличането телефоните би трябвало да звънят на пожар. Те обаче упорито мълчаха.
Защо, по дяволите, никой не се обажда?
Девро свали очилата си за четене и разтри лицето си. Когато отново отвори очи, агент Йоргенсон вървеше към него. Беше с мускулесто тяло и къса кестенява коса. Носеше синьо яке с емблемата на ФБР, дънки и гуменки и държеше няколко кафяви папки. Той харесваше агент Йоргенсон. Напомняше му за дъщеря му; двете имаха една и съща пружинираща походка и едно и също интелигентно любопитство. Тя искаше да се учи. Още беше на едногодишен изпитателен срок, но вече беше схванала основното: че работата й не се заключава в славата от успешното разследване на заплетен случай или в самочувствието от арестуването на издирван престъпник, нито в характерната за Вашингтон мания на всяка цена да опазят имиджа си.
- Защо телефоните мълчат? - попита агент Йоргенсон, когато стигна до него и се отпусна в един стол. - Нормално ли е?
- Не.
- Все едно просто е изчезнала.
- Десетгодишно момиче не може просто да изчезне.
- Какви са шансовете... да е още жива?
- Не особено големи. Статистически - никакви.
- По дяволите.
- Просто върши работата си, агент Йоргенсон. Съсредоточи се върху доказателствата.
Тя кимна,
- Да, сър. Много добре изглеждате пред камерите.
- Имам богат опит. Кажи ми, Йоргенсон, какво отглеждате там, откъдето си в Минесота?
- От Оуатона. Най-вече царевица. Заради етанола.
- Фермерска дъщеря ли си?
- Да, сър.
- Дядо ми беше фермер. Отглеждаше памук. Като дете му помагах в брането. Тогава животът не беше толкова сложен.
- Аз пък исках да има тръпка.
- Е, Йоргенсон, получи я. - Той посочи кафявите папьи. - Какво ми носиш?
- Взехме кръвни проби от семейството, за да ги сравним с кръвта по ризата на бащата. В момента правим ДНК тестове.
- Друго?
- Подготвяме доклади за членовете от семейството.
- Продължавай.
Девро не очакваше докладите за семейството да разкрият нещо важно, но опитът го беше научил да не пропуска нищо от рутинната страна на разследването.
- Добре - каза тя и отвори първата кафява папка. - Бащата. Нещо като гений - доктор на науките от Масачусет- ския технологичен институт. По алгоритми, каквото и да означава това. Коефициент на интелигентност 190... Не знаех, че съществува толкова висок.
- Поне не в Бюрото - отвърна Девро.
Тя се усмихна и продължи:
- Основател е на фирма „БрайсУер“, която тази седмица ще пусне акциите си на борсата. Двамата с майката се оженили преди десет години, докато той бил в института, а тя работела в Министерството на правосъдието, по-точно като прокурор. Пет години.
- Така ли?
- Да, сър. Моминското й име е Остин. Израснала е в Ню Йорк. Баща й е бил убит, когато е била само на десет.
- На същата възраст като Грейси.
- Била е първа по успех в правния факултет на Харвард, истинска изгряваща звезда на правосъдието. Изведнъж напуснала, омъжила се за Брайс и се преместила в Далас.
- Любовта не подлежи на обяснения.
- Странна двойка са, не мислите ли? А и как го зашлеви. Тази сутрин пак го скастри... - Йоргенсон поклати глава. - И сега продължава да беснее и непрекъснато командва всички наоколо, все едно сме й подчинени.
- Детето й е отвлечено, Йоргенсон. Не я съди сурово.
- Вие бяхте много... ъъъ... дипломатичен с нея.
Той кимна.
- При случаите на отвличане има две правила. Правило номер едно: случаят не е наш. Нямаме никакви правомощия, поне не юридически. Местните полицаи обикновено ни отстъпват случая, но технически ние сме просто гости. Затова се дръж като такава. Правило номер две: докато се появим на сцената, детето най-вероятно вече е мъртво, така че ако майката те ругае или ти казва, че си най-тъпото ченге на света, ти ще й отговаряш: „Благодаря, госпожо.“ Ще уважаваш загубата й... и това, че когато си я видяла за първи път, вече е била напълно откачила. Трябва да позволиш на родителите да намерят някакъв отдушник. Те имат по-голяма нужда да изразяват емоциите си, отколкото ти имаш нужда да докажеш, че си жилав агент от ФБР и контролираш случая. Конфликтът с родителите няма да те приближи и със сантиметър до откриването на жертвата или залавянето на похитителя. А това е задачата ти, агент Йоргенсон. Не позволявай на честолюбието ти да пречи на работата ти.