- А мисис Брайс?
- Елизабет ли? Не. Знае, че съм служил във Виетнам, но нищо повече. Не би ме разбрала. Който не е бил там, просто не може да разбере.
- И слава богу.
Полковникът закопча ръкава си и каза:
- Агент Девро, ще го приема като лична услуга, ако не споменавате татуировката пред семейството ми.
Девро изучаваше лицето на полковника в продължение на няколко секунди и накрая каза:
- Добре, полковник. Засега ще си остане между нас. Аз също не искам да разгласявам въпроса с татуировката в случай, че мога да се докопам до имената на зелените барети.
Полковникът изгледа агент Девро, сякаш изобщо не го виждаше. Юджийн Девро беше участвал в пехотата във Виетнам. Зелените барети бяха елитът на армията, обучени в изкуството да убиват. Бен Брайс нямаше вид на обучен убиец. Не беше и физически застрашителен като зелените барети, които Девро беше виждал в армията. Всъщност изглеждаше прекалено фин, за да е бил способен на онова, което зелените барети направиха в Югоизточна Азия преди четири десетилетия. Нещо в очите му обаче подсказваше на Девро, че се заблуждава.
Сините му очи го издаваха.
Грейси изпитваше болка, беше уплашена и плачеше, и се молеше да бъде спасена. Баща й обаче не правеше нищо, за да я спаси.
Джон Р. Брайс гледаше втренчено един плакат със снимка на дъщеря си във футболен екип, закачен от едната страна на павилиона. Под плаката с големи букви беше написано „Обичаме те, Грейси.“ Отдолу бяха наредени розови панделки, картички, балони с различна форма и стотици цветя и плюшени мечета. Павилионът се беше превърнал в паметник на дъщеря му.
Грейси беше изчезнала, защото баща й не беше истински мъж.
Джон не искаше да присъства на това бдение, но от ФБР твърдяха, че е важно да предизвикат симпатиите на похитителя - ако видеше по телевизията болката, която причинява на семейството й, той можеше да я пусне. Джон обаче можеше да мисли само за болката на детето си.
Почувства нечия ръка на рамото си. Обърна се и срещна погледа на баща си, когото беше наричал „полковник“, а сега наричаше Бен, но никога „татко“; който навремето беше герой със семейство, а сега - един пияница с куче за компания. Майка му беше казвала, че баща му е добър човек, смазан от една лоша война; че във Виетнам са му се случили ужасни неща; че войната е приключила, но Бен Брайс така и не е намерил спокойствие.
Джон Брайс никога не си беше позволявал и капка съжаление към баща си.
- Хайде, сине - каза Бен и нежно отведе Джон по-далеч от импровизирания паметник.
Очите на сина му останаха приковани в образа на Грей- си. Той промълви шепнешком:
- Не завързах маратонката й.
Минаха покрай кмета, който даваше интервю за телевизията - „...едно безопасно място, чудесно място, където да построите къщата на мечтите си и да отгледате децата си..- и заобиколиха сградата, пред която млад свещеник произнасяше молитва заедно с тълпата. Бен и Джон застанаха сред стотиците родители и деца, носещи значки с името на Грейси, облечени в тениски с лика й, хванали в ръце трепкащи в нощта свещи. Сред тях се движеха агенти на ФБР, някои от които дискретно записваха осветеното от пламъците на свещите бдение с миниатюрни видеокамери. Агент Девро смяташе, че не е невъзможно похитителят да се появи.
- Мистър Брайс! - Млад рус мъж и бременна жена приближиха Джон, който ги погледна с невиждащи очи. - Мистър Брайс - повтори мъжът, - просто исках да ви кажа колко съжалявам. Скоро ще имаме бебе и... искам да кажа. .. - Той погледна Бен и забрави думите си.
- Благодаря ви за съчувствието - каза Бен и се отдалечи.
Прожекторите на парка бавно притъмняха и сега единствената светлина идваше от мъждукащите пламъци на стотиците вдигнати високо свещи.
Звездите в тъмната виетнамска нощ сякаш проблясват от страх, като че ли се стряскат от звука на мощните оръдия, стрелящи на откоси и сеещи смърт в селото. Но не и Китайската кукла. Той е решен да я спаси.
Лейтенант Бен Брайс носи на ръце момичето, избягвайки добитъка и тичайки през горящото селце към джунглата, където може да я скрие. Поглежда назад, но се спъва в едно мъртво прасе и се просва заедно с Китайската кукла в калта. Тя се изправя първа. Още преди да успее да стане, главата й се пръсва като презряла диня; мозъкът и кръвта и се разплискват по лицето и униформата на двайсет и две годишния младши лейтенант. Той поглежда нагоре и вижда застаналия пред него майор, от чийто 45-милиметров револвер излиза пушек и се стеле във влажния въздух, обгръщайки татуировката с пепелянка на голата му лява ръка.