- Мамка му. Тя ще го направи.
- Мисис Брайс, моля ви, недейте. Всички луди в тая страна ще започнат да ни звънят, но това няма да помогне. Трябва да изчакаме.
- Приключих с чакането.
Елизабет остави аг ент Девро насред кухнята, явно ядосан, че майката на жертвата отказва да приеме отредената й роля. Е, проблемът си беше негов. Бяха изтекли шейсет и един часа от изчезването на Грейси и майката заяви, че слага край на бездействието - вече нямаше да чака да се обадят за откуп, да арестуват похитителя, кучетата да открият мъртвото тяло на дъщеря й или Господ да я спаси. Майката искаше дъщеря си жива, или похитителя - мъртъв. Или и двете. Майката взимаше нещата в свои ръце.
Беше облечена като за съда, с прическа и грим, който прикриваше торбичките под очите й. Днес нямаше да бъде безпомощната скърбяща майка с ужасяващ вид, която се моли от екрана перверзникът да пощади живота на детето й. Днес тя щеше да бъде суров адвокат, преговарящ за сделка, точно както всеки друг ден преговаряше за други сделки: ти имаш нещо, което искам; аз имам нещо, което ти искаш. Тогава да се споразумеем, тъпако.
Тя продължи по коридора. Познатият прилив на адреналин й вля енергия за предстоящата изява както когато пристъпваше в съдебната зала преди началото на някой процес. Всички глави се обърнаха към нея, когато влезе в библиотеката, която в момента приличаше на телевизионно студио. Трите национални мрежи бяха представлявани от камери и персонал, който стоеше зад кадър. Интервютата щяха да се проведат от водещите на сутрешните нюйоркски блокове и щяха да бъдат излъчени на живо. Това бяха изискванията на Елизабет.
- Пет минути, мисис Брайс! - извика някакъв дребен мазник със слушалки на главата и разпери пръсти насреща й, в случай че е глуха.
Тя седеше до Джон на стол с права облегалка, поставен пред рафтовете на библиотеката - фон, който оставяше впечатление по-скоро за адвокатска кантора, отколкото за дом. Елизабет беше планирала събитието до последната подробност, така както правеше, когато преговаряше с прокурора за свободата на свой клиент. Сега обаче щеше да преговаря с един перверзник за живота на дъщеря си. И само тя можеше да направи сделката. Беше дала на съпруга си същите ясни инструкции, които даваше на клиентите си преди пледоарията: Дръж си устата затворена!
Джон беше обул евтини черни мокасини, бели чорапи, дънки и жълта риза; носеше глупава синя вратовръзка с анимационни герои - най-строгата в гардероба му, и беше положил усилия да укроти косата си. Гледаше втренчено в празното пространство. Тя се наведе към него и каза:
- Разхлаби вратовръзката си! - Докато той послушно разхлабваше възела, тя махна парченцата тоалетна хартия, залепени по лицето му, където се беше порязал при бръсненето, и забеляза следите от своите плесници преди два дни. Чувство на угризение се опита да се промъкне в мислите й и този път тя ие успя да го прогони така лесно.
Елизабет въздъхна. Впоследствие винаги се мразеше - след като яростта поутихнеше. След като излееше гнева си върху Джон. Той не го заслужаваше. Никога не беше я предизвиквал. Беше го ругала стотици пъти, но никога не го беше удряла. Този път яростта й беше пресякла границата... и това я плашеше. Тя погледна съпруга си и се запита дали и той я мрази толкова, колкото се мразеше тя.
Върху цветния монитор в съзнанието на Джон се появи неговата представа за похитителя - груб, дебел, космат, мръсен, злобен и грозен - човек, който по случайност изглеждаше точно като побойниците от военните бази, които го тероризираха като малък.
Отново си ги спомни и особено Лутър Рей - зачуди се къде ли бе отвел животът това безпросветно селянче. Несъмнено в някоя двойна каравана в провинциална Алабама. Джон винаги си беше представял Лутър Рей седнал в коженото си кресло под флага на Конфедерацията, закачен на стената, с нетърпение очакващ големия ден, когато ще седне зад волана на мръсния си пикап и ще отиде в града да си вземе паричното обезщетение за безработни (след като са го уволнили от местната птицеферма). На път за вкъщи той не пропуска да си напазарува от „тротоарния мол“ (преравя кофите за боклук на богаташите с надеждата да намери нещо, което да пасне на наредбата в караваната му). Във фантазиите на Джон Лутър Рей е махмурлия след срещата си в местния клуб на Ку-клукс-клан предната нощ, когато разгръща сутрешния вестник и прочита, че Джон Брайс е милиардер.