- Бен! Бен!
Кейт Брайс се надига на пръсти да надникне в един от ръкавите на международно летище Сан Франциско. До нея стои шестгодишният Джон. Годината е 1975-а и Бен Брайс се завръща у дома. Проклетата война най-накрая е свършила.
Пътниците се появяват в ръкава. Очите й претърсват тълпата с надеждата да забележат зелена барета, но сърцето й се свива от притеснение да не се повтори случката отпреди пет години на същото това летище. Крачеха през тълпата, Бен беше облечен в униформата си и буташе количката на Джон; опитваше се да не обръща внимание на полугласните коментари по негов адрес: „убиец на бебета“. Изведнъж се появи млад мъж с дълга коса, който застана пред него и заяви:
- Брат ми беше убит във Виетнам заради офицери като вас! - И той се изплю в лицето на Бен.
Бен сграбчи младежа за гърлото и го прикова към стената. Младежът се стресна, но Кейт се стресна повече от него. Тя никога не беше виждала тази страна на Бен Брайс - сините му очи бяха пометнели. Лесно можеше да убие младежа и за момент Кейт си помисли, че ще го направи. Сините му очи обаче се проясниха, той изтри плюнката от лицето си, пусна ужасения младеж и каза:
- Съжалявам за брат ви.
Бяха се оженили три дни след като Бен завърши Академията. Церемонията в катедралата в Уест Пойнт беше като от приказките. След бракосъчетанието по стара военна традиция минаха под арката от саби - тя в бялата си сватбена рокля, а Бен в бялата си парадна униформа. Приказката продължи точно три седмици. След двайсет и един дена съпругът й я остави и замина на специално обучение във Форт Браг. Бен Брайс отиваше на война. Замина след Деня на благодарността през 1968 година. Тя го изпрати на летището и никога повече не видя същия мъж.
Тази проклета война провали приказния брак, за който беше мечтала като малка. Днес Кейт се молеше за едно ново начало.
Ето го! Тя вижда една зелена барета над морето от глави... след това лицето му, ъгловато и загоряло от слънцето и толкова красиво. Той също я вижда и се усмихва.
Сега Бей отново я погледна: същото лице, все така загоряло и ъгловато и все така красиво. Но усмивката я няма. Разхождаше се около къщата край басейна, когато го извика. Седнаха на задната веранда.
- Кога тръгваш? - попита тя.
- Когато разбера къде е.
Кейт изучаваше лицето на съпруга си.
- Грейси ли?
Той кимна.
- Вярваш ли на тази жена?
Той отново кимна.
- Бен, наистина е странно, че тя знаеше името ти, но...
- Тя е жива, Кейт.
Вика човек на име Бен, беше казала жената медиум. Но защо не мен? Защо не майка си?
За Грейси Бен винаги беше на първо място. И Елизабет го мразеше, защото двамата с дъщеря й имаха връзка, която не съществуваше между тях двете. Сега седеше сама в спалнята на Грейс и в мислите й нямаше ярост; те бяха насочени към собствения й баща и връзката помежду им.
Спомняше си времето, което прекарваха заедно.
Артър Остин беше адвокат, но не продаваше живота си на час и винаги имаше време за дъщеря си.
През последната им година заедно, когато тя беше на десет, той я водеше поне веднъж седмично на мачовете на „Мете“ и често си тръгваше по-рано от работа, за да ги гледат през седмицата. Майка й не си падаше по бейзбола и те винаги ходеха сами. Чувстваше се толкова горда, седнала до красивия си баща с костюм и вратовръзка, който привличаше погледите на жените с острите си черти и гъстата черна коса. Той обаче беше само неин. Тя мислеше, че тези славни дни никога няма да свършат.
Как може един трийсет и пет годишен мъж да бъде убит?
Когато затвореше очи, можеше да си го представи в леглото в католическата болница „Сейнт Мери“, със затворени очи и придърпани до брадичката му бели чаршафи (които, както осъзна след години, бяха прикривали раните му). Кожата му беше бледа и студена, а майка й каза, че е време да си вземат сбогом. Ревностната католичка Елизабет Остин отвърна:
- Не, Бог ще го спаси.
Сетне коленичи до леглото му, взе студената му ръка и се помоли на Бог да спаси баща й. Бог й отказа. Беше я изоставил.
- Никога няма да ти простя - зарече се тя пред Бог и никога не му прости.
Болезнено тъгуваше за баща си, но успя да продължи живота си, макар непрекъснато да мислеше за нещата, които никога нямаше да направят заедно. Това беше, преди злото да нахлуе в живота й. След това изпитваше облекчение, че баща й го няма: сърцето му щеше да се пръсне от болка, ако беше видял в какво се е превърнала щастливата му десетгодишна дъщеря - в четирийсетгодишна изпълнена с ярост лунатичка, неспособна да се отърси от срещата си със злото. Точно както се късаше нейното сърце, когато си представяше в какво ще се превърне собствената й десетгодишна дъщеря... ако оживее след срещата си със злото.