Полковникът посочи купчината листове.
- Открихте ли нещо?
- Да, около две хиляди души са я видели - отвърна Де- вро. - След още няколко дни ще знаем къде точно живеят всички руси момичета със сини очи от югозападните щати.
- Мислиш, че ламтят за парите?
- За съжаление да, полковник. - Полковникът седна в близкия стол; Девро премести тежестта си на другия хълбок. - Награда от няколко хиляди долара може да се окаже ефикасна, но двайсет и пет милиона са съвсем друго нещо. Две хиляди сигнала означава да изгубим прекалено много време в проследяване на фалшивите. - Той сложи ръката си върху купчината. - Но ако се окаже, че тук има една истинска следа?
- Може ли да погледна?
- Разбира се. Ето тези съм ги прегледал. - Девро побутна купчина хартия към полковник Брайс и се прозя.
- Нужен ви е сън. Позволете на простатата ви да отпо- чине.
- Ще спя, след като намерим Грейси.
Полковникът го погледна в очите.
- Вие сте добър човек.
- А вие сте били велик войник.
Полковникът не отговори. Настъпи неловка тишина, затова Девро я наруши, изповядвайки се на един американски герой:
- Аз не бях. Просто исках да се върна у дома. Оставаха ми деветнайсет дена. Бях на пост и си мислех, че ще бъда последният американски войник, който ще умре във Виетнам, когато някакъв виетконговец изскочи иззад едно дърво на два метра пред мен с насочен пистолет. Мъртъв съм. Само че пистолетът му засече - беше някакъв скапан стар модел със затвор. Вдигнах моята М-16 и го застрелях. Като се приближих, видях, че е почти дете, на около четиринайсет години. - Девро беше прекалено засрамен, за да погледне полковника в очите. — През по-голямата част от съзнателния си живот съм носил оръжие, но това беше единственият път, когато съм убивал човешко същество. - Той замълча и поклати глава. - Явно и двамата споделихме по нещо. На никого не съм разказвал това, дори на съпругата ми.
Полковникът прошепна едва чуто:
- Не е лесно да говориш за убийство... или да живееш с него.
Двамата замълчаха, унесени в мисли за войните и смъртта, но Девро отново наруши тишината:
- Колко време изкарахте като военнопленник? - Полковникът си придаде вид на изненадан и Девро отговори на неизказания му въпрос: - Агент Рандъл е видял белезите по гърба ви при детектора на лъжата.
Полковникът кимна.
- Шест месеца. Недостатъчно, за да свикне човек.
- В „Ханой Хилтън“ ли?
Той поклати глава.
- В лагера, „Сан Би“. След бягството ни Северновиетнамската армия затвори всички лагери и премести всички американци в Ханой.
Изведнъж Девро осъзна защо името Бен Брайс му се струваше познато.
- Сещам се кой сте. Вие сте спасили онези пилоти. - Той замълча и се вгледа в полковника. - Спасили сте много войници през онзи ден.
Полковник Брайс не показа никакви емоции. Той отвърна поглед и присви очи, сякаш се опитваше да фокусира нещо в далечината. Или в миналото. Когато заговори отново, гласът му беше тих:
- Командир Рон Портър.
- Кой?
Той отново погледна Девро:
- Един от пилотите, сега лети от Албъкърки.
- Заслужили сте си почетния медал за храброст.
Полковникът взе листовете, изправи се и каза:
- Да речем, - И излезе от стаята.
Шест месеца преди деня, в който влезе във военноплен- ническия лагер „Сан Би“ в Северен Виетнам, полковник Бен Брайс живееше във виетнамската джунгла с монтанярите, коренните жители на страната, доста наподобяващи американските индианци. Мъжете носеха препаски; бронзовите им тела бяха слаби и мускулести, чертите на лицата им - сурови и изсечени, но хуморът и интелигентността не им бяха чужди. Възрастните туземци свободно говореха френски, който бяха усвоили, когато злочестите носители на този език безуспешно се бяха опитали да колонизират Виетнам. Единайсет милиона души смятаха Виетнам за своя родина; монтанярите наброяваха един милион, разпръснати сред множество племена. Племето на Бен беше седанг.
При първото назначение във Виетнам основната мисия на зелените барети беше да организират племената на монтанярите в граждански защитни формирования, за да възпрат проникването на комунистите в Южен Виетнам през западните граници с Лаос и Камбоджа. Задачата на Бен беше да обучи партизаните от седанг на военна тактика, но в крайна сметка по-скоро седанг го научиха на много неща: как да се изхранва от земята, как да проследява дивеч и войниците на Виетконг в планините, които се издигаха на повече от две хиляди метра височина, и в гъстата джунгла, която покриваше долините, и как да се придвижва през нощта като сянка. Племето седанг бяха родени ловци и убийци и той се превърна в един от тях. Те дори му подариха ръчно изработена пиринчена гривна, която символизираше принадлежността му към племето и беше голяма чест за един бял мъж. Бен Брайс се беше превърнал в„коренен жител“.