Крачи през пепел и гъст като мляко дим, опитвайки се да се измъкне от тлеещото селце в провинция Куанг Три в Южен Виетнам. Остави там Китайската кукла и своята душа.
Спира.
Стои над един напоителен канал, където се вижда камара от бледи тела. Миризмата на смърт се носи из въздуха като гъста мъгла. Звуците на смъртта отекват отдолу, последни агонизиращи въздишки и пъшкания. Той хвърля пушката си и скача в канала. Трескаво проверява всяко тяло, отчаяно търси искрица живот. Но живи няма. Има само трупове. Преброява ги - четирийсет и един - трупове на старци, жени и деца.
Ботушите му са потънали в кръв. От ръцете му капе кръв. Кръвта и мозъкът на Китайската кукла са се пропили в униформата му.
Дави се в кръв.
Той протяга окървавените си ръце към небесата и крещи в неподвижната тъмнина:
- Защо, господи, защо?
Чувства се слаб, тялото му се олюлява. Затваря очи. Пада напред, върху това бяло одеяло на смъртта.
Но не пада. Носи се във въздуха.
Отваря очи, Под него бледите тела сега са искрящо бели - докъдето поглед стига, се простира ослепително бял свят.
Над него парашутът му се е отворил, но той не си спомня рязкото подръпване при изпълването на парашута с въздух.
Сега се рее близо до повърхността, сигурно може да се протегне и да докосне белотата, чиста като... сняг. Чист бял сняг. Един бял свят с дълбок небесен сняг. Носи се по-бързо и по-бързо, все по-високо над снега.
Под него се появяват тъмни силуети. Дървета. Високите дебели дървета на тази гориста страна. И там сред дърветата, свито и треперещо, увито в одеяло от сняг, като подарък под коледно дърво, стои Божието създание.
Той се носи към създанието и се приземява на два крака. Откопчава ремъците на парашута и го оставя да падне и изчезне в дълбокия сняг, през който той гази без усилие към измръзналото треперещо създание. Сега е облечен в парадната си униформа, със зелена барета и закачени върху куртката медали, а на врата му виси Почетният медал за храброст. Той сваля куртката си, прикляква и загръща създанието с нея, нежно го вдига от снега, прегръща го и го притиска да го затопли. Избърсва снега от личицето и през сълзи съзира своята Грейси.
- Бен, събуди се! Хванали са го!
И тя изчезва.
Бен отваря очи и вижда Кейт, надвесена над него.
- Кого са хванали?
- Мъжът, който е отвлякъл Грейси.
- Може и да е той. Не съм сигурен.
Треньорът Уоли Фейгън гледаше през огледаното за наблюдение към тъжния млад мъж в бяла затворническа униформа, седнал пред металната маса в голата стая за разпит. Ръцете му с белезници бяха протегнати с дланите надолу върху масата и той изглеждаше замаян и объркан. Имаше руса коса и сини очи, но не беше толкова едър, колкото мъжа, потърсил Грейси след мача. Просто изглеждаше различно.
- Имайте предвид - каза началникът на полицията, - че този тип е осъждан за изнасилване и в колата му открихме детска порнография и фланелката на Грейси. Откъде мислите, че ги е взел?
- Ами тогава... предполагам, че е той.
И все пак в него имаше нещо, което го караше да се колебае. Уоли просто не беше сто процента сигурен.
Бен седна на края на леглото и потри голите си ръце и гърди, за да потисне треперенето.
- Грейси не е била с него, нали? - попита той Кейт.
- Откъде знаеш?
- Анджелина беше права. На Грейси й е студено. Завели са я на север.
- Кои?
Бен потри лицето си.
- Похитителите.
Кейт включи телевизора. На екрана течеше видео материал на полицейска акция. Двама мъже разбиват вратата на някакъв апартамент във вторник рано сутринта. Те извикват: „Полиция“ и влетяват вътре с извадени пистолети; минути по-късно извеждат някакъв сънен млад мъж от апартамента под ярките светлини от прожекторите на медиите. Той изобщо не изглежда опасен в червената си карирана пижама и приковани на гърба му ръце с белезници между двама полицаи, които се извисяват над него. По-скоро прилича на кльощаво хлапе. Зад него се влачи разтревожена бременна жена, загърната в халат. Акцията по арестуването в ранния сутрешен час е като направена за телевизията. Кейт посочи екрана.
- Той е похитителят.
Няма вид на извратен, помисли си Джон, докато наблюдаваше заподозрения през прозореца на стаята за разпит. Не приличаше на побойниците от армията; не беше груб, дебел, космат, мръсен и грозен. Но пък и как би трябвало да изглежда един перверзен тип? Снимките, които публикуваха във вестниците, винаги бяха на разни небръснати мерзавци с мазни коси, белези от акне и липсващи зъби. Този тип беше чист и гладко избръснат. Всъщност дори му се струваше смътно познат, като някое от току-що завършилите колежа хлапета, които работеха в „БрайсУер.ком“, но пък Джон срещаше такива лица всеки ден в света на високите технологии.