- Затварям, Лy! Оформят... арката.
Джон изтича на игрището и съедини ръцете си, от които висяха камера и телефон, с тези на някакъв излъскан тип, сякаш излязъл от корицата на мъжко списание, който беше негова пълна противоположност: висок, красив, с холивудска прическа, атлетично телосложение, облечен с колосана бяла риза и стилна вратовръзка, с пейджър на колана. Несъмнено спортист в колежа, пробил в бизнеса с недвижими имоти. Още един татко на футболистка.
- Страхотна игра, нали? - каза контето.
- Наистина.
- Кое е вашето момиче?
Джон отново въздъхна. Никога не пропускаше мач на Грейси и винаги се забавляваше, защото дъщеря му беше звездата на отбора, макар самият той да не беше пръв атлет. Всъщност беше толкова скаран със спорта, че в началното училище винаги беше последна резерва в отборите. Малкия Джони Брайс. Чак на десет години разбра, че Малкия не му е първото име. Двайсет и седем години по-късно Малкия Джони Брайс стоеше в средата на едно футболно игрище, хванат за ръце с някакъв тип, който със сигурност беше избиран пръв в училищните отбори, и същияг този го питаше коя е дъщеря му. Дъщеря му беше най-страхотната на терена, но той не искаше да каже това на празноглавеца насреща си, защото знаеше много добре какво ще последва.
- Номер девет - отвърна той.
- Грейси!?
Дебелите вежди на онзи се стрелнаха нагоре и той огледа Джон с онази добре позната смаяна усмивка.
- Грейси е ваша дъщеря?
Не за пръв път Джон виждаше смаяна усмивка след мач на Грейси. Всъщност тя се беше превърнала в нещо естествено, откакто бащите на футболистките започнаха да гледат мачовете им. Преди пет години, когато Грейси започна да играе футбол, Джон беше единственият баща на мачовете без съмнение, защото останалите смятаха, че няма смисъл да гледат женски футбол, след като момичетата дори не можеха да се удрят една друга. Но сега - както Елизабет го беше информирала - федералното законодателство изискваше равенство между половете при училищните спортни занимания, така че момичетата също получаваха стипендии за футбол, софтбол, волейбол и на практика всички спортове освен американски футбол. А това беше привлякло бащите на футболистките на мачовете както киберпространст- вото - пиратския софтуер. Футболните умения на Сузи например можеха да спестят на татко й таксите за обучение, общежитие и храна за четири години, така че той задължително щеше да присъства на мачовете й.
Проблемът беше, че тези пращящи от тестостерон татковци изявяваха тук инстинктите си на запалянковци - крещяха, викаха и се сбиваха с други бащи, чиито дъщери се опитваха да откраднат стипендията на Сузи. Преследването на стипендии беше превърнало младежкия футбол в безскрупулно състезание между родителите. Затова Джон винаги седеше сам и не общуваше с останалите бащи, като се изключи арката на победата след мача. След играта следващата седмица Джон Р. Брайс щеше да изпъчи тесните си гърди, да погледне тоя тип право в очите и да каже:
- Точно така, тя ми е дъщеря! А аз съм жив милиардер!
Това със сигурност щеше да изтрие смаяната усмивка от самодоволната му физиономия. Тази седмица обаче Джони Брайс само сви рамене.
- Да.
Контето поклати глава, сякаш размишляваше над една от най-великите загадки на света.
- Аз самият играех в университета в Пенсилвания, но моето момиче не може да се мери с Грейси. Да се чуди човек откъде се вземат гените на тия деца.
- От eBay.
- Какво?
- Поръчах си я по интернет.
Момичетата минаха покрай другия отбор, разменяйки си поздрави от разстояние, сякаш се притесняваха да не хванат въшки, както би се изразила Грейси, и след това изтичаха през арката, докато родителите им крещяха:
- Страхотен мач, момичета!
- Браво на вас!
- Браво, „Торнадо“!
И последното момиче мина под арката, майките започнаха да се прегръщат, бащите се пляскаха с вдигнати ръце, все едно току-що бяха спечелили суперкупата по американски футбол, а Джон Р. Брайс стоеше в средата на тъпото футболно игрище с камера и телефон и с неловкото чувство на случайно попаднал в порно чата, което изпитваше, когато се налагаше да любезничи с непознати. Затова просто каза: