- Изчезвам оттук. - Натисна клавиша „Escape“ и излезе от досадното приложение.
Грейси изчака Сали и Бренда, която й прошепна:
- Благодаря, че ми даде този гол.
Грейси я прегърна.
- Трябва да кажа на татко, че отиваме до павилиона.
Запътиха се към Джон Брайс, който крещеше в телефона и снимаше обувките си.
- Харви няма мозъчния капацитет да проумее стойността на тази технология! Лу, това е следващият голям удар!
Той прокара ръка заедно с телефона през къдравата си черна коса, сега стърчаща на всички посоки. Другите бащи бяха облечени в костюми, с вратовръзки и колосани бели ризи и приличаха на адвокати и лекари, каквито всъщност бяха. Нейният баща изглеждаше като колежанчето от съседния апартамент. Приятелките й се опитаха да потиснат смеха си. Баща й я видя и се усмихна, насочвайки камерата право в лицето й. Грейси се протегна и изключи камерата, а след това посочи павилиона и прошепна:
- Сладолед във фунийка.
- О, миличко - каза баща й, а след това добави в телефона: - Не, не на теб, Лу, говоря на дъщеря ми. Чакай малко.
Джон Брайс приклекна, обви ръце около дъщеря си и вдъхна сладкия й аромат. Ситни капчици блестяха по зачервеното й лице, късата й руса коса беше мокра и залепнала на главата й, а сините й очи искряха като мултимедиен монитор с течни кристали. Той остави камерата на тревата, избърса с пръст капчица пот от бузата й и я огледа възхитено.
Баща й я зяпаше, сякаш беше чисто нов осемстотингигабайтов харддиск, току-що изваден от кутията.
- Версия Грейси десет точка нула - каза той. - Най-доброто възможно.
Грейси се обърна към останалите момичета:
- Аз съм най-важното приложение в компютъра му.
Тя побутна с показалец очилата върху носа на баща си.
- А ти си най-лтобимият ми сайт в целия интернет.
Баща й се засмя притеснено.
- Обувката ти е развързана. - Тя протегна крак като Пепеляшка, която сс кани да пробва стъклената обувка. Той се пресегна да завърже белите й връзки, но изведнъж хвана ръкава на синята си риза. Беше изцапан. Премести поглед от ризата към ръцете й.
- Хей, тече ти кръв!
Грейси огледа ръцете си. И двата й лакътя бяха разкървавени при падането, когато я спъна лиглата. Това я подсети нещо. Тя погледна към другия край на игрището ог страната на „Рейдърс“ и забеляза лиглата, застанала до баща си, големия задник. Погледите им се срещнаха и лиглата вдигна ръка. За момент Грейси помисли, че ще й махне, готова да преглътне загубата, но лиглата изплези език и показа на Грейси среден пръст. Лицето на Грейси пламна, все едно беше пъхнала глава във фурната - неистово искаше да остане насаме с лиглата.
- Голяма работа - каза тя на баща си. След това погледна към паркинга. - Явно делото на мама не е приключило. Е, няма значение, може да успее за реванша. Искаш ли да хапнеш сладолед с нас?
Баща й вдигна телефона.
- Трябва да говоря с Лу.
- Здрасти, Лу - изкрещя Грейси в телефона.
Джон Р. Брайс остана загледан след момичетата, които се отдалечиха и се сляха с пъстроцветния поток към павилиона, построен в началото на гъстата гора. Той вдъхна аромата на пуканки, който се носеше във въздуха, и се усмихна. Докторите на науките от компюгьрната лаборатория на Масачусетския технологичен институт по принцип не се поддаваха на емоции. Във виртуалния свят нямаше място за тях, там господстваше логичният хладен интелект.
Застанал сам на футболното игрище в този скъп квартал в слънчевия пролетен следобед, той не можеше да не признае, че прелива от жизненост и енергия. А и защо не? За първи път в живота си се чувстваше на върха в един свят, в който не се влизаше чрез клавиатурата. След пет дни акциите на компанията му щяха да бъдат пуснати на борсата и Малкия Джони Брайс щеше да има всичко! Всичко, за което беше мечтал през онези самотни дни и нощи във Форт Браг: две страхотни дечица, рейндж роувър, голяма къща, зашеметяваща жена, която е съгласна да спи с него два пъти месечно (нечувана честота по време на ергенския му живот, защото компютърните гении от Масачусетския технологичен институт не получаваха много секс). Беше мечтал за слава, пари, уважение, мъжественост и може би дори любов. Беше страдал през всичките години на местене от една база в друга, където никога не намери общ език с децата на военните, жестоки и груби момчета, мечтаещи да станат като бащите си. Но сега светът принадлежеше на хората като него - компютърните гении.