Малкия Джони Брайс беше намерил мястото си в този свят.
Ала ето че изгуби от поглед Грейси. О, боже! Побутна очилата на носа си и примижа. Забеляза златисгорусата й глава да подскача сред главите на останалите момичета, но изведнъж тя спря и се обърна към него, усмихна се и му помаха. Той я обичаше и й завиждаше. Грейси беше всичко, което Джони бе искал да бъде: самоуверена и атлетична, ру- сокоса и красива, харесвана и общителна, физически силна и психически устойчива. Тя изобщо не приличаше на него и това беше добре. Често пъти я гледаше и се чудеше за коя част от ДНК-то й бе допринесъл той. Но това нямаше значение - тя беше негова дъщеря. Той й помахна с телефон в ръка и моментът отлетя. Изведнъж се сети, че е забравил Лу.
- По дяволите! - Той вдигна телефона до ухото си. - Слушай, Лу, докато другите деца играеха бейзбол, аз седях пред компютъра, криех се от момчетата, които ме тормозеха, и мечтаех да забогатея като великия Бил. С трийсет долара на акция ще стана милиардер, а това е билет за щастието. Един милиард могат да ми купят всичко, което някога съм искал... може би дори любов.
На стотина метра от него, настанила се удобно в сребрист лексус седан, който обикаляше препълнения паркинг в търсене на място, Елизабет Брайс разсичаше с пръст охладения от климатика въздух.
„Истината и справедливостта изискват оправдателна присъда за обвиняемия, който е добър и скромен човек и, най-важното, не е виновен за източването на пари от банката си, а само за това, че се е влюбил в една евтина кучка. Погледнете я само! С изкуствен бюст! Тя е просто една алчна тъпачка, готова да провали репутацията му, семейството и банката му заради парите. Обвинете нея!“
Елизабет замълча и се усмихна на спомена. Виновен бе и още как. Но тъпите съдебни заседатели й повярваха.
Тя забеляза едно четиричленно семейство, запътило се към колата си на третата редица отпред. Подкара след тях, пусна мигача, за да предупреди всички конкуренти, че това парче асфалт ще бъде нейно, и зачака родителите да натоварят хлапетата и футболната екипировка.
Чака доста дълго.
- Ей богу, влезте в тъпата кола!
Отнякъде се появи друго семейство, което се заприказва с първото. Това вече беше прекалено. Нямаше нито търпението да ги изчака да се наприказват, нито желанието да измине на високи токчета разстоянието от най-отдалечения край на паркинга до игрището. Тя зави с лексуса към предната редица и вкара колата в едно място за инвалиди, изгаси двигателя, извади от жабката синя инвалидна карта за паркиране и я закачи на огледалото за обратно виждане.
Елизабет Брайс нямаше физически увреждания. А и беше много хубава. Гримът и лъскавата й черна коса бяха перфектни въпреки дългия ден в съда, а стройната фигура и красивите крака се подчертаваха от стилния й костюм с къса пола. Винаги носеше къси поли, когато пледираше в съда.
Елизабет Брайс беше първа по успех от випуска си в Харвард, но беше разбрала по трудния начин, че адвокатките не печелят процесите само с интелект и труд. В съда на жените им трябваше нещо повече, нещо, което да изравни точките им с мъжете, особено когато ставаше въпрос за адвокатка от Ню Йорк, която се опитваше да спечели в тексаски съд. Старата шега, че най-добрите футболисти, политици и съдии на света са от Тексас, май беше истина. Следователно съдебните дела представляваха по-скоро финансови преговори, които старите местни момчета неизбежно печелеха.
Процесите със съдебни заседатели обаче бяха отвратителни. Просто нямаше начин да се предвиди какво може да реши жури от дванайсет отегчени и предубедени граждани, които получават нищожно заплащане. Затова повечето адвокати мразеха тези процеси, но адвокат Елизабет А. Брайс ги обожаваше. Защото тя имаше предимство, с което нито един плешив и дебел местен адвокат не можеше да се похвали - късите поли. Обвиняемият Шей беше четирийсет и шест годишен, женен, с две деца, уважаван банкер от стара банкерска фамилия от Далас. Той беше подведен под отговорност от федералния съд по петдесет пункта за банкови и данъчни измами, за да поддържа охолния живот на двайсет и четири годишната си секретарка, негова любовница, и беше източвал пари чрез сметка на Кайманите, за да избегне данъците.
- Малката ми излизаше достатъчно скъпо и без данъците - беше обяснил Шей на Елизабет по време на един от конфиденциалните разговори между клиент и адвокат. Правителството имаше записани разговори, снимки, извлечения от офшорни банкови сметки и като капак на всичко - самата любовница като главен свидетел срещу обещанието за имунитет. Присъдата му беше в кърпа вързана или поне така си мислеха прокурорите от Вашингтон.