Без да чакат повече, четирима от тях се върнали бързо обратно в замъка и разгласили тази така приятна вест, която зарадвала всички, научили за нея. Хората излезли извън стените, за да посрещнат Хектор. Водели хубав кон за него, а после го отвели възможно най-бързо в замъка. Рекли му, че ще остане с тях и ще бъде техен господар. Той отговорил, че за това и дума не може да става. Не съблекли доспехите му, преди да го заведат в главната зала. Там попаднали на девойката, която Додинел бил следвал до мостчето. Когато видяла Хектор, поздравила го и той й отвърнал. Девойката била приятелката на рицаря, ала той бил толкова вероломен и коварен, че нищо не можело да я принуди да го обича. Вечерта, след като се нахранили, тя попитала Хектор откъде идва:
— От двора на крал Артур — отвърнал той.
— Бога ми, очарована съм, защото тук има друг рицар, който също е от този двор.
— Наистина ли? — възкликнал Хектор. — Наредете да го доведат, за да видим кой е той.
Тя заповядала. Веднага щом го видял, Хектор разпознал Додинел Кръвника. Станал и се затичал към него с разтворени обятия и те бурно се приветствали.
— Додинеле — попитал го Хектор, — какво премеждие ви доведе тук?
Той му разказал как следвал по петите една девойка до мостчето, където за малко не се удавил. Щом стигнал до отсрещния бряг, някакъв рицар го пленил и заповядал да го хвърлят в тъмница. Тогава девойката се явила пред него. Додинел я разпознал и я попитал защо го е привлякла насам.
— Честна дума, това ще ви кажа на драго сърце. Истината е, че моят приятел, който вече е мъртъв, ви мразеше най-много от всички хора заради една рана, която сте му били нанесли по време на турнир. Заяви ми, че никога не бих го разубедила да ме убие, ако не сторя така, че да ви доведа в този край. Трябваше да отида до двора на крал Артур, за да ви потърся с изричната заповед да не се връщам без вас. По този начин изпълних задачата си. Придружихте ме и преминахте през реката. Когато той узна, че това сте вие, облече доспехите си, спусна се да ви атакува, плени ви, нареди да ви хвърлят в тъмница, както видяхте, и увери, че няма никога да излезете оттам. Ала сега имахте късмет, защото този рицар ви избави, като отсече главата му. Това е отговорът на вашия въпрос.
— Сеньор — рекъл Додинел Кръвника на Хектор, — сега е ваш ред да разкажете защо сте дошли по тези земи.
Хектор му разказал как рицарите от двора тръгнали да търсят Ланселот от Езерото и за сведенията, които кралицата била дала за него.
— Затова се заклехме да не спираме странстването си, преди да узнаем със сигурност дали той е жив или мъртъв.
— Щом е така — заявил Додинел, — честно ви обещавам никога да не стъпя в двора на краля преди завръщането на другите. И в този час се присъединявам към търсенето.
Хектор много се зарадвал на това.
Тази вечер хората от замъка му предложили да стане техен господар, но той никак не бил изкушен да приеме и на сутринта поел на път с Додинел Кръвника. Яздили дълго време, за да стигнат на определения ден до Белия кръст в края на гората. Случило се нещо изключително: в уречения час всички рицари пристигнали там. Посрещнали се едни други с голяма радост и приветствали сърдечно тримата другари. Мислели, че са ги загубили, а ето че те се появили в отлично здраве. Всеки разказал за срещите си през изминалата седмица, но никой нямал и най-малката вест за Ланселот. Всички били много тъжни и нещастни. Монсеньор Говен заявил, че щом като нямат никакви новини, вече нищо не ги задържа да се разделят напълно. Всеки свалил шлема от главата си, като монсеньор Говен бил първи. Прегърнали се, развълнувани до сълзи при мисълта, че дълго време няма да се съберат заедно както са в този миг. Монсеньор Говен първи се отдалечил, като скърбял сякаш другарите му били мъртви. Дванадесетте126 рицари също били потънали в сълзи и всеки поел по своя път. Но с това разказът спира засега да говори за другите, за да проследи пътя най-напред на монсеньор Говен.
140. Приключенията на Говен. Престоят му в замъка на девойката с парадния кон
Тук се казва, че след като се разделил с другарите си, както беше изложено в книгата, монсеньор Говен потеглил съвсем сам и прекосил много земи. Навсякъде, където минавал, питал за Ланселот, но не срещнал човек, който да му даде и най-малката вест за него. Яздил около петнадесетина дни, без да се натъкне на приключение, което заслужава да бъде споменато в книга. Една събота вечер съдбата го отвела до абатство на бели монаси.127 Той оставил там доспехите си и поразпитал за сведения. Следващия ден прекарал в абатството, защото било неделя. В понеделник сутринта се отправил на път, тъй като не искал да се бави повече. След като изслушал богослужението, тръгнал и поел по най-краткия път, който познавал, към кралство Естрангор.128 Така стигнал до един извор, чиято вода била много бистра, чиста и свежа. Пясъкът се отразявал в нея като сребро. Навсякъде имало зелена трева в изобилие. Изворът бил напълно засенчен от дръвчетата, които хвърляли гъста сянка наоколо, така че водата била пощадена от слънчевите лъчи и от това изворът ставал още по-прекрасен. Монсеньор Говен се приближил. Изворът му се сторил толкова красив, че изпитал желание да утоли жаждата си. Слязъл от коня, свалил си шлема и пил от водата с голямо удоволствие. Докато си почивал, по пътя се задала девойка, яхнала параден кон, който вървял раван. Като забелязала монсеньор Говен, тя го поздравила, защото го познавала добре, а и той все още не бил завързал шлема си. Монсеньор Говен също й пожелал добър ден.
126
До този момент броят на рицарите, тръгнали да търсят Ланселот, е десет (вж. фрагменти 128, 129, 131, 136). Тук и впоследствие се казва, че те са дванадесет: още едно от многото конкретни противоречия в текста.
127
Бели монаси — прозвище на членовете на цистерцианския орден, който под ръководството на Бернар от Клерво (1090–1153) се утвърждава като най-влиятелният религиозен орден в Западна Европа. Влиянието на цистерцианския ригоризъм се чувства в целия цикъл, най-осезателно в