— Монсеньор Говен; къде възнамерявате да отидете?
— Бог да ми е на помощ, госпожице, не зная.
— А какво търсите?
— Всеки, който може да ми каже нещо за Ланселот от Езерото — отвърнал й той.
— Какво — възкликнала тя, — къде е той?
— Честна дума — рекъл той, — в двора го считат за мъртъв и ние с дванадесет рицари тръгнахме да се уверим в това, като си наложихме забрана да не се връщаме, преди да узнаем истината.
— Без съмнение — рекла девойката — не зная нищо за съдбата му, но смъртта му би била голямо нещастие и се надявам с Божията помощ това да не се случва, защото рицарството ще претърпи огромна загуба. Умолявам ви с най-добри чувства да отседнете при мен тази нощ. Ще разполагате с всичко, което можете да си пожелаете.
— С удоволствие ще остана — рекъл той — някой друг път, защото все още не е време за почивка.
— Бога ми, в името на човека, когото обичате най-много на света — настояла тя, — останете.
Той заявил, че щом така силно го умолява, няма да откаже. Без да чака, се метнал на седлото и поел след девойката. Изминали две английски левги, когато пред тях изникнал малък замък, разположен на края на едно блато.
— Сеньор — рекла девойката, — това е замъкът, където ще прекарате нощта.
Стигнали дотам. Когато спрели пред главната зала, им помогнали да слязнат от конете, като ги приветствали. Сетне качили горе монсеньор Говен и му съблекли доспехите. Девойката го завела в една стая, която били покрили със свежа трева заради силната горещина. След като седели известно време, влязъл млад мъж и казал на девойката:
— Господарке, моят господар се върна с поне тридесет рицари.
— Отивай и му кажи да дойде при мен, за да види кой гост съм му довела.
Монсеньор Говен попитал защо господарят е пристигнал с толкова многобройна свита.
— Ще ви кажа, сеньор.