— Насам, благородни рицарю! Елате да помогнете на тези, които имат по-голяма нужда!
Той веднага застанал срещу лагера на тези, които подкрепяли монсеньор Говен. Впуснал се срещу тях и хвърлил от седлото първия, който му се изправил, после втория и третия, като се сражавал така, че с едно и също копие повалил четирима. Сетне сложил ръка на меча си и като се втурнал насред битката, проявил такава мощ при първата атака, че принудил противниците си да отстъпят с повече от стрела на арбалет разстояние. Щом го виждали да приближава, всички изпитвали ужас, защото той не нападал рицар, без да го метне от коня му. Притиснал по такъв начин противниците си, че благодарение на храбростта му хората на краля се съвзели. Що се отнася до тези от лагера на монсеньор Говен, те били поразени до такава степен, че за малко не напуснали бойното поле. В този момент зрителите по прозорците на трибуната обявили, че големият победител е рицарят с аленочервените доспехи, този, който носи аленочервен щит с бял лъв. Мълвата достигнала до монсеньор Говен, който бил отишъл да събере сили извън мястото на турнира. Един слуга го осведомил, че там се сражава някакъв рицар, най-добрият, който някога е виждал. Бил разгромил хората на графа и осигурил преимущество на хората на краля, като до преди малко първите били толкова притиснати, че се намирали в безизходица. Щом чул това, монсеньор Говен се запитал с учудване кой може да е той. Завързал шлема си и грабнал най-здравото копие, което намерил. Сетне с гръм и трясък се присъединил към турнира и се изправил срещу рицаря с аленочервените доспехи, който отново държал копие. Веднага щом се видели, се понесли един срещу друг. Конете били силни и бързи, а и рицарите се движели с бясна скорост. Нанесли си толкова жестоки удари по щитовете, че копията им се разхвърчали на парчета. Но никой не паднал от коня си и завършили своя ход, добре закрепени за стремената.
141в. Монсеньор Говен бил ядосан, че не успял да хвърли от седлото своя противник. Последният бил още повече, затова че също не го сторил. Изпитвал такъв срам, че не знаел как да постъпи. Наблюдаващите битката признали голямата храброст и на двамата. Те взели нови копия и се отправили един срещу друг из пространството, което им отстъпили. Нанесли си взаимно такъв удар, че острите копия пронизали щитовете и ризниците им чак до плътта. Все пак, никой не бил сериозно ранен. Блъснали се един в друг с тяло и лице толкова жестоко, че всичко в главите им се размътило, а те се задържали трудно на седлата си. Рицарят, много по-малко засегнат от монсеньор Говен, излязъл бързо от своето зашеметяване. Грабнал някакво копие, най-здравото, което можел да намери. Все още напълно замаян, монсеньор Говен сторил същото. Устремили се един срещу друг за трети сблъсък. При удара на копията по щитовете монсеньор Говен счупил своето. Рицарят от своя страна го блъснал с такава сила, че го съборил по гръб на земята. После продължил своя набег, извадил меча си и се хвърлил сред хората на графа, които преследвал с удари чак до трибуната, където дамите се били подпрели. Изтласкани дотам, жертвите му побягнали, като не били в състояние да понасят повече атаката. Започнало едно преследване, което продължило дълго и хората на краля дали множество пленници. Щом видял пълното поражение на противниците си, рицарят с аленочервените доспехи подхванал пътя си и стигнал до близката гора. Що се отнася до монсеньор Говен, той се качил на седлото си, но бил толкова огорчен и изпитвал такъв срам, че не се осмелил да остане на бойното поле, а се отправил по следите на рицаря, който го бил хвърлил от коня. Казал си, че няма да спре, докато не го открие и освен ако не е от двора на крал Артур, ще се бие срещу него до смърт или до поражение. Не било възможно да остане там. Ако знаел, че Ланселот е жив, би предположил наистина, че това е той. Но тъй като бил убеден в смъртта му, не знаел какво да мисли. Така, силно ядосан, се запътил на бърз ход към гората и оплаквал неуспеха си, който на два пъти вече го сполетял по време на търсенето.