— Хвала тебе, Царю на небесата, слава и чест!
Малко преди да се чуят гласовете, в залата се разнесли най-приятните благоухания. Монсеньор Говен долавял ясно гласовете. Те звучали толкова нежно и приятно. Мислел, че са не на земни същества, а на небесни. Несъмнено било така. Отворил очи, но не видял нищо около себе си. Така се уверил, че това не са човешки същества, тъй като са невидими. В този миг щял да се изправи с удоволствие, но не можел, защото краката му изгубили напълно сила, а тялото му — цялата си мощ. И ето че от една стая излязла красивата девойка, същата, която вечерта носила светия съд пред масите. Пред нея имало две кадилници. Щом стигнала до средата на залата, поставила светия съд върху една сребърна маса и монсеньор Говен забелязал наоколо десет кадилници, които кадели тамян. Изведнъж всички гласове запели заедно толкова обаятелно, че нито човешко сърце можело да сътвори песента им, нито човешки език да я изрази. Всички казвали в хор:
— Слава на Небесния отец!
145в. След продължителното песнопение девойката взела съда и го отнесла в стаята, откъдето била дошла. После гласовете се отдалечили и заглъхнали. Прозорците на залата веднага започнали да се отварят и затварят. В залата се смрачило, така че монсеньор Говен не виждал нищо. Поне започнал да се чувства толкова добре, сякаш никога не бил изпитвал болка или мъка. Що се отнася до раната на рамото, не се безпокоял за нея, тя напълно заздравяла. Изправил се безкрайно щастлив и тръгнал да търси рицаря, който му бил обявил битката, но не можел да го открие. Заслушал се и чул към него да се приближава тълпа от хора. Усетил как го хванали за ръцете, рамената, краката и главата и как го извели извън залата. Вързали го здраво на една каруца насред двора. На сутринта, когато слънцето изгряло, монсеньор Говен се събудил. Намирал се в най-отвратителната каруца на света. Щитът му бил закачен за една от стръките, а конят му — впрегнат наобратно. Между стръките бил впрегнат и друг кон, толкова хилав и мършав, че изглеждал купен за пет пари. Монсеньор Говен се намирал в много унизително положение. Чувствал, че е опозорен повече от всеки друг и предпочитал да е мъртъв. На всичкото отгоре се появила някаква старица с камшик, която подхванала да бие коня и да препуска с каруцата по улиците на града. При вида на рицаря на каруцата дребните търговци започнали да го преследват с хули и крясъци. Хвърляли по него в изобилие кал, екскременти и стари обувки. Като го замеряли по този начин с всички боклуци, които можели да намерят, го съпроводили чак до стените на града. След като преминали подвижния мост, старицата се спряла, развързала го и му заповядала да слезе от каруцата, тъй като бил останал там дълго време. С един скок той се оказал на земята и пришпорил коня си, като попитал старицата за името на замъка. Казвал се Корбеник. Така се отправил на път, потопен в безкрайна скръб. Проклинал часа на своето раждане и този на встъпването си в рицарство, тъй като бил живял толкова дълго само за да стане най-долният и най-поруганият човек!
146. Един отшелник обяснява чудото със Светия Граал и с масите, отрупани с храна
В това състояние монсеньор Говен се отправил на път, като ридаел и плачел горчиво. Яздил през целия ден, без да пие или яде. Вечерта стигнал при някакъв отшелник на име Сегре. Светият човек все още не бил изпял вечернята и монсеньор Говен я изслушал на драго сърце. След като богослужението свършило, отшелникът изчакал монсеньор Говен да се прибере вкъщичката. Попитал го кой е той и откъде идва. Последният му отговорил без заобикалки.
— Ах, сеньор — провикнал се отшелникът, — бъдете добре дошли! Без съмнение вие сте рицарят, когото искам да срещна най-много на този свят. Ала, за Бога, къде сте прекарали нощта!
Монсеньор Говен бил толкова изнемощял, че не могъл да му отвърне и дума. Очите му се налели със сълзи. Светият човек разбрал веднага, че нещо го измъчва. Не настоял повече и само му казал:
— Сеньор, за Бога, не бъдете тъжен за това, което ви е сполетяло, защото няма човек, било то и с големи качества, който да не е преживял нещастие в един или друг момент.
— Разбира се — отвърнал монсеньор Говен, — осъзнавам добре, че такава е участта на много доблестни хора, но доколкото зная никой не е изтърпявал сам толкова много, колкото аз в последните петнадесет дни.
Разказал всичките си приключения, които му се случили през нощта. Отшелникът го слушал толкова слисан, че дълго време не могъл да пророни и дума. Когато проговорил, му рекъл: