Шампион на християнския мистицизъм е Галаад, синът на Ланселот. Той също носи прозвището Добър рицар4, но го изпълва с ново съдържание. За разлика от Ланселот, „омърсен“ от плътската си връзка с Гениевра, Галаад е „неопетнен“, защото е девствен. Непорочността на Галаад е предпоставка за неговото абсолютно превъзходство над останалите рицари така, както първопричина за превъзходството на Ланселот е страстта му по Гениевра. В еднаква степен непобедими в рицарските двубои, бащата и синът не са равни в изпитанията, зад които стои Божият промисъл. Тогава Галаад превъзхожда Ланселот, защото е богоизбран благодарение на своята духовна и плътска чистота. Съдбата му на богоизбран проличава най-силно в приключенията, свързани с търсенето на Граала. „Осквернен“ от плътския си грях с Гениевра, Ланселот се оказва недостоен за тези приключения. Така, редом с дуализма рицарска лоялност към суверена/рицарска любов към неговата съпруга, двойката Ланселот-Галаад емблематизира друг вид дуализъм — на земното и на небесното рицарство, — който е основополагащ за целия романен цикъл, наричан Ланселот-Граал или Артуровска Вулгата.
Ще напомня, че цикълът включва пет романа: Историята на Светия Граал, Историята на Мерлин, Роман за Ланселот, Търсенето на Светия Граал, Смъртта на крал Артур. Вече повече от век критиката търси отговори на въпроси, свързани с автора или авторите на тези творби, както и с хронологията на тяхното създаване. Днес е прието, че най-старото ядро от цикъла е писано в годините 1225–1230. То включва Роман за Ланселот, Търсенето на Светия Граал и Смъртта на крал Артур.5 Другите два романа — първи в поредицата — са писани малко по-късно. Първият, Историята на Светия Граал, проследява произхода на свещения съд, в който Иисус освещава виното по време на Тайната вечеря със своите ученици и в който Йосиф Ариматейски събира по-късно капки от кръвта на издъхналия на кръста Христос. Фабулата на Историята на Мерлин включва раждането и първите доказателства за предговор свръхестествените способности на пророка-магьосник с основна заслуга за възкачването на Артур на кралския престол. Вторична версия на тези два романа откриваме в тричастната творба на псевдо-Робер дьо Борон Роман за Граала.6
Във фундаменталното си изследване върху Роман за Ланселот7 френският медиевист Фердинан Ло представя солидна аргументация в подкрепа на тезата си за един-единствен автор на цикъла с изключение на Историята на Мерлин и продълженията на този роман. Друг водещ специалист от следващото поколение, Жан Фрапие, коригира тезата на Фердинан Ло. Според Фрапие цикълът Ланселот-Граал следва общ план, дело на един творец-архитект, но отделните части на цикъла са писани от различни автори, всеки от които се отличава със собствен стил. Днес тезата на Фрапие се споделя от повечето медиевисти. Приемам я и аз, но не забравям и многобройните наблюдения на Фердинан Ло, които навеждат на мисълта ако не за един-единствен автор, то за идейно единство на цикъла. Всеки отделен автор е допринасял за това единство, като е вграждал творбата си в общата динамика на цикъла.
Фактът, че Отвличането на Гениевра е част от Роман за Ланселот, който пък се вписва в цикъла романи в проза, наричан Ланселот-Граал, изисква мрежов — или интертекстуален — прочит на романа. В същото време следва да отчитаме и друго ниво на интертекстуалност, доколкото в темата за отвличането и освобождаването на кралицата авторът използва — и го признава открито — същата тема, залегнала в основата на романа на Кретиен дьо Троа Ланселот, Рицаря на каруцата.
5
По този въпрос следвам френската медиевистка Еманюел Баумгартнер. Вж.: Emmanuile BAUMGARTNER, „LANCELOT-GRAAL“,
6
Неотдавна този роман бе публикуван и в български превод: Робер дьо Борон
7
Ferdinand Lot,