Харли се движеше неспокойно из стаята; паркетът кънтеше от нерешителните му стъпки. Бе влязъл в билярдната. Сега, раздиран от противоречиви намерения, побутна топките върху зеленото сукно с един пръст. Белите кълба се докоснаха, търкулнаха се и се разделиха. Точно така работеха двете половини на мозъка му. Несъвместими неща: трябваше да стои тук и да се приспособява; трябваше… да не продължава да стои тук (тъй като не помнеше времето, когато да не е бил тук, Харли не можа да оформи по-ясно втората мисъл). Друга трудност се състоеше в това, че „тук“ и „не тук“ не изглеждаха две половинки от еднородно цяло, а две несъответствия.
Билярдната топка се плъзна лениво в дупката. Той реши. Тази нощ нямаше да спи в стаята си.
Дойдоха от различни части на къщата да сръбнат нещо преди лягане. По мълчаливо съгласие картите бяха отложени за друг път; в края на краищата разполагаха с толкова много време.
Разговаряха за банални неща, а те включваха изминалия ден, модела на една от стаите, която Калвин строеше, а Мей обзавеждаше, дефектната лампа в горния коридор, която се запалваше много бавно. Бяха потиснати. Отново беше време за спане, а кой знае какви сънища щяха да се явят при това спане? Но щяха да спят. Харли знаеше — питаше се дали и другите също знаят, — че с мрака, който се спущаше, когато си лягаха, ще идва безпрекословната команда за сън.
Стоеше напрегнат от вътрешната страна на вратата на спалнята си и ясно чувствуваше колко необикновено е поведението му. Главата му се цепеше от болка и той притисна студена длан о слепоочието си. Чуваше как другите един по един отиват в отделните си стан. Пийф му подвикна „Лека нощ!“; Харли му отвърна. Настъпи тишина.
Сега!
Когато пристъпи плахо в коридора, лампата светна. Да, бавно… неохотно. Сърцето му заби. Беше се решил. Не знаеше нито какво да прави, нито какво ще се случи, но беше се решил. Бе избягнал задължението да спи. Сега трябваше да се скрие и да чака.
Не е лесно да се криеш, когато навсякъде, където и да отидеш, те следи светлинен сигнал. Но като влезе в някаква ниша, която водеше към една неизползувана стая, затвори леко вратата и се сгуши до нея, Харли видя, че дефектната лампа на площадката угасна и той остана в мрак.
Не беше нито доволен, нито спокоен. В мозъка му кипеше някаква борба, която едва разбираше. Тревожеше го мисълта, че бе нарушил правилата, и се плашеше от заобикалящата го скърцаща тишина. Но напрежението не трая дълго.
Лампата в коридора светна отново. Джагър излизаше от спалнята си, без да си прави труд да пази тишина. Вратата се затръшна шумно подире му. Харли зърна лицето му, преди да завие и да тръгне към стълбата: изглеждаше спокоен, сякаш освободил се от всякакви отговорности — като човек, който напуща работата си. Слезе по стълбата с наперена, скоклива походка.
Джагър би трябвало да си е в леглото и да спи. Нарушен бе един природен закон.
Без да се колебае, Харли го последва. Той се бе подготвил за нещо и наистина това нещо се бе случило, но кожата му настръхна. Хрумна му наивната мисъл, че може да се разпадне от страх. Все пак продължаваше упорито да се спуща по стълбата, като стъпваше безшумно по дебелия килим.
Джагър бе завил зад ъгъла. Вървешком си подсвиркваше тихо. Харли го чу да отключва някаква врата. Сигурно беше на склада — никои други врати не бяха заключени. Подсвиркването заглъхна.
Складът беше отворен. Никакъв звук не идеше отвътре. Харли предпазливо надникна в стаята. Отсрещната стена се бе завъртяла около една централна ос и зад нея се бе разкрил някакъв ход. Няколко минути Харли не можеше да се помръдне, вторачен в този отвор.
Най-после, и то с чувството, че се задушава, влезе в склада. Джагър бе минал отвъд. Харли също мина. Към място, което не му бе известно, към място, за чието съществуване не бе подозирал… Към място, което не беше къщата… Ходникът беше къс и имаше две врати, едната в дъното — подобна на нещо като врата на клетка (Харли не позна, че това е асансьор, виждаше такъв за пръв път), другата встрани — тясна и с прозорец.
Този прозорец беше прозрачен. Харли погледна през него и изведнъж се стъписа задъхан. Зави му се свят, нещо го стисна за гърлото.
Отвън светеха звезди.
С усилие се овладя и се върна обратно по стълбата, блъскайки се в перилата. Значи всички те бяха живели в страшна заблуда…
Връхлетя, залитайки, в стаята на Калвин и лампата светна. Във въздуха се усещаше лека сладникава миризма, а Калвин лежеше на широкия си гръб й спеше дълбоко.
— Калвин! Събуди се! — извика Харли.
Спящият не помръдна. Изведнъж Харли почувствува своята самота и зловещото присъствие на голямата къща около себе си. Навеждайки се над леглото, той разтърси силно Калвин за раменете и го плесна по лицето.