— Разкажи ми за Уинд Гап.
Къри подпря върха на химикалката в обраслата си с прошарена четина брадичка. Представих си синята точка, която ще му остане след това.
— Намира се в най-южната част на Мисури, на петата на „ботуша“. На един хвърлей от Тенеси и Арканзас — изрецитирах общоизвестния факт. Къри много обичаше да изпитва репортерите по всяка тема, която му хрумнеше: броят на убийствата в Чикаго миналата година, демографските данни за окръг Кук или, бог знае защо, историята на родния ми град (тема, която предпочитах да избягвам). — Основан е още преди Гражданската война. Разположен е на Мисисипи, затова за известно време е бил пристанищен град. Сега най-развитата му промишленост е производството на свинско месо. Има около две хиляди жители: стари богаташки фамилии и паплач.
— Ти от кои си?
— Аз съм боклук от стара богаташка фамилия — усмихнах се.
Той се намръщи:
— И какво, по дяволите, става там?
Замълчах и се опитах да си представя различни бедствия, които могат да сполетят Уинд Гап. Той е едно от онези мизерни градчета, склонни да привличат всякакви нещастия. Автобусна катастрофа или торнадо. Експлозия в силоз или бебе, паднало в кладенец. Намръщих се леко. Бях се надявала — както винаги когато Къри ме вика в кабинета си — да ме похвали за някоя статия, да ме повиши или, по дяволите, да ми пъхне в ръката листче с размера на заплатата ми, увеличен с един процент. Най-малкото, което очаквах, беше да говорим за последните събития в Уинд Гап.
— Майка ти още живее там, нали, Прийкър?
— Да. С втория ми баща.
Имах полусестра, която се беше родила, докато следвах в колежа, и съществуването й ми изглеждаше толкова нереално, че често забравях името й. Ама. Освен това имах Мериан — Мериан, която вече я нямаше.
— По дяволите, чуваш ли се изобщо с тях?
За последно на Коледа — сдържан, любезен разговор, след като бях обърнала три бърбъна. Даже се опасявах, че майка ми ще подуши алкохола през слушалката.
— От известно време не.
— Бога ми, Прийкър, чети понякога сводките. Миналия август е имало убийство. Едно момиченце е било удушено.
Кимнах, сякаш знаех нещо. Всъщност нямах никаква представа. Майка ми беше единственият човек в Уинд Гап, с когото поддържах някакви контакти, а тя не беше споменала нищо. Странно.
— Сега още едно дете е изчезнало. Намирисва ми на серийни убийства. Занеси се там и ми намери нещо, което се продава. Не се бави. Утре сутринта да си там.
Абсурд!
— И тук имаме достатъчно ужасии, Къри.
— О, да. Освен това имаме три конкурентни вестника с два пъти повече персонал и финанси. — Прокара ръка през косата си, оредяла и стърчаща на всички страни. — Писна ми да ми крадат новините под носа. Това е шанс най-сетне да ударим нещо голямо.
Къри е убеден, че с подходящата сензация за една нощ ще станем първият вестник в Чикаго и ще добием национална слава. Миналата година от друг вестник, не нашия, изпратиха един от сътрудниците си в родния му град някъде в Тексас да отразява удавянето на група тийнейджъри по време на пролетните наводнения. Той написа прочувствен, много добре подкрепен с факти репортаж за силата на водната стихия и за човешкото нещастие, като обрисува подробно всичко, от училищния баскетболен отбор, който бе загубил тримата си най-добри играчи, до местната погребална агенция, отчайващо некадърна в подготвянето на трупове на удавници. Статията спечели „Пулицър“.
Изобщо не ми се ходеше. Толкова не ми се ходеше, че несъзнателно стиснах с всички сили страничните облегалки на стола, сякаш Къри можеше да се опита да ме вдигне насила. Той седеше и ме гледаше втренчено със сълзливите си светлокафяви очи. Покашля се, погледна снимката на жена си на бюрото и се усмихна като лекар, който се кани да съобщи лоша новина. Къри обожаваше да крещи на подчинените си — такъв беше старомодният му стереотип за главен редактор — но освен това бе един от най-свестните хора, които познавах.
— Слушай, слънце, ако не можеш да го направиш, няма да те карам. Но мисля, че може да ти се отрази добре. Да ти помогне да преодолееш някои неща. Да си стъпиш пак на краката. И ще излезе адски добър материал. Имаме нужда от това. Ти имаш нужда.
Къри винаги ме е подкрепял. Обяви, че очаква да стана най-добрият репортер; казваше, че имам удивителен ум. Но за двете години, откакто работех във вестника, все успявах да го разочаровам. Понякога потресаващо. Сега чувствах как, седнал от другата страна на бюрото, мислено ме призовава да оправдая поне малко доверието му. Кимнах и отговорих, надявах се, уверено:
— Отивам да си стегна багажа.