Изпотените ми длани оставиха петна на страничните облегалки на стола.
Нямам домашно животно, за което да се притеснявам; нямам цветя, които да помоля съседите да поливат. Натъпках в сака достатъчно дрехи за пет дни — уверена, че ще се махна от Уинд Гап още преди уикенда. Огледах апартамента за последно, преди да изляза. Имаше вид на студентска квартира — евтина, временна и доста безлична. Зарекох се да инвестирам в удобен диван като награда за великата сензация, която предстоеше да разкрия.
На масичката до вратата имаше моя снимка от ранните ми ученически години, на която държа седемгодишната Мериан за ръка. И двете се смеем на нещо. Очите й са ококорени от изненада; моите — затворени. Притиснала съм я силно до себе си и късите й, слаби крачета висят през коленете ми. Не си спомням какво толкова ни е разсмяло. С течение на времето истинската причина се е превърнала в приятна мистерия. Мисля, че повече ми харесва да не знам.
Имам навика да си взимам вана. Не душ. Не понасям пръскащата вода; от нея ме побиват тръпки, сякаш през кожата ми преминава електрически ток. Затова натъпках една опърпана хотелска кърпа в решетката на канала, обърнах душа към стената и седнах в десетте сантиметра вода, която се събра на дъното на душкабината. Около мен плуваха нечии срамни косми.
Излязох от банята. Нямаше втора кърпа, затова изтичах до леглото и се избърсах в евтиното хавлиено одеяло. После пийнах топъл бърбън, като проклинах машината за лед.
Уинд Гап е на около единайсет часа южно от Чикаго. Къри великодушно ми беше отпуснал командировъчни за една нощувка в мотел и закуска, ако я взема на някоя бензиностанция. Стигнех ли в града обаче, щях да отседна при майка ми. Така отсъди той. Вече си представях реакцията й, когато ме види на вратата. Кратко, изненадано суетене, нервно прокарване на пръсти през косата и непохватна прегръдка. После щеше да се извинява за бъркотията в къщата, която всъщност бе идеално подредена. Любезно щеше да се осведоми за продължителността на пребиваването ми.
— Колко ще останеш при нас, миличка?
Тоест: „Кога си тръгваш?“
Именно любезността е нещото, което най-много ме дразни.
Знаех, че трябва да се подготвя за утре, да нахвърлям някакви въпроси в бележника си. Но вместо това си налях още бърбън, после глътнах един аспирин и изгасих лампата. Заспах, унесена от мокрото бръмчене на климатика и електрическото щракане от някоя видеоигра в съседната стая. Бях само на петдесет километра от родния си град, но имах нужда от още една нощ далеч от там.
Сутринта изгълтах набързо една суха поничка с конфитюр и потеглих на юг. Температурата постепенно се покачваше, от двете страни на пътя се простираха безкрайни гори. Тази част на Мисури е потискащо равна — милиони декари еднообразни дървета, пресечени единствено от тънката линия на шосето, по което се движех. Една и съща гледка в продължение на десетки километри.
Уинд Гап не може да се види отдалече: най-високата му сграда е само на три етажа. Но след двайсет минути шофиране усетих, че съм близо. Първо се появи бензиностанция. Отпред се мотаеха няколко рошави хлапета, голи до кръста и умиращи от скука. Едва проходил малчуган, още с памперс, си играеше да хвърля камъчета, докато майка му зареждаше стария си пикап. Косата й беше боядисана в златисторусо, но тъмната основа вече бе израсла няколко сантиметра. Жената изкрещя нещо на момчетата, но не можах да чуя какво, защото вече ги бях подминала. Не след дълго гората започна да оредява и минах покрай подобие на търговски център със солариум, оръжеен магазин и магазин за бебешки стоки. По-нататък — къс тупик с няколко къщи от двете страни, наченка на голям строителен проект, останал неосъществен. И накрая — ето го самия град.
Без основателна причина затаих дъх, когато минавах покрай табелата, приветстваща ме за добре дошла в Уинд Гап, както като дете правех, когато минех покрай гробище. От осем години не бях стъпвала тук, но реакцията ми бе инстинктивна. Ако завиех по следващата улица, щях да стигна до дома на учителката ми по пиано — бивша монахиня, чийто дъх миришеше на развалени яйца. Онази алея водеше към градинката, в която бях запалила първата си цигара в един зноен летен ден. Ако продължех по този булевард, щях да стигна до Уудбъри и болницата.
Реших да отида направо в полицейския участък. Намираше се в единия край на улица „Главна“, която, вярна на името си, бе централната улица на Уинд Гап. На улица „Главна“ ще намерите фризьорски салон и железария, магазинче за един долар, което се казва „За един долар“, и библиотека с всичко на всичко дванайсет рафта книги. Ще намерите също магазин за дрехи, наречен „Елегантна всеки ден“, където се продават суитчъри и пуловери с картинки на патета и училищни сгради. Повечето порядъчни жителки на Уинд Гап са учителки или майки или работят на места като „Елегантна всеки ден“. След някоя и друга година може да се появи и „Старбъкс“, който ще донесе на местните онова, за което най-много копнеят: централно пакетирана и официално одобрена масова модерна „култура“. Засега обаче има само едно евтино семейно ресторантче, не си спомням името на собствениците.