— Тя е главната само защото е най-кресливата — каза едно дребно момиче с тъмноруса коса и пресипнал глас.
— И има най-големите цици — добави другата, чиято коса бе с цвят на медна камбана.
Третата девойка, ягодоворуса, стисна лявата гърда на Ама и обяви:
— Наполовина естествена, наполовина силикон.
— Майната ти, Джодис — сряза я тя, сякаш укротяваше котка, и я удари през лицето.
Момичето се изчерви и смутолеви някакво извинение.
— Е, каква е играта, сестричке? — попита Ама, като сведе очи към мечето, което държеше. — Защо пишеш репортаж за две умрели момичета, които така или иначе никой не забелязваше? Като че ли човек трябва да умре, за да стане знаменитост.
Две от момичетата се изсмяха пресилено, а третото още стоеше свело очи към земята. Една сълза капна на тротоара.
Познавах този вид предизвикателно момичешко говорене. Облечено в действия, то беше все едно да хвърли камък по прозорците ми. И въпреки че, от една страна, оценявах дързостта й, чувствах съпричастност към Натали и Ан и агресивното неуважение на сестра ми ме накара да настръхна. За да бъда честна, трябва да добавя, че освен това я ревнувах. (Средното й име било Адора, моля ви се!)
— Обзалагам се, че Адора няма да се зарадва да прочете, че дъщеря й е откраднала подаръци, оставени в памет на една от съученичките й.
— Съученичка не е същото като приятелка — каза високото момиче, като се огледа за потвърждение на моята глупост.
— О, Камий, това беше шега — смени тона Ама. — Чувствам се ужасно. Те бяха добри момичета. Просто малко странни.
— Доста странни — повтори една от другите.
— Ей, девойки, да не би той да убива смахнатите? — изкиска се Ама. — Няма ли да е идеално?
При това плачещото момиче вдигна очи и се усмихна. Сестра ми се направи, че не я забелязва.
— Той ли? — попитах.
— Всички знаят кой го е направил — каза блондинката с пресипналия глас.
— Братът на Натали. Смахнатите се раждат по наследство — обяви Ама.
— Пада си по малки момиченца — мрачно добави Джодис.
— Постоянно си търси повод да ме заговори — продължи Ама. — Сега поне знам, че няма да ме убие. Не му стиска. — Изпрати въздушна целувка и връчи мечето на Джодис. Хвана под ръка другите две момичета и с едно наперено: — Извинете — мина покрай мен и се отдалечи с тях, следвани от Джодис.
В подигравателния тон на Ама долових нотка на отчаяние и завист. Както когато мрънкаше на закуска: Иска ми се да бяха убили мен. Ама не можеше да понесе някой друг да получава повече внимание от нея. Особено момичета, които приживе не са й били конкуренция.
Обадих се на Къри около полунощ в дома му. Моят шеф пътува всеки ден обратно на обичайния пътникопоток — деветдесет минути до нашата редакция в предградията от еднофамилната къща, оставена от родителите му в Маунт Грийнуд, ирландски работнически анклав в Саут Сайд. Живее с жена си Ейлийн и нямат деца. Никога не са искали — гневно заявява всеки път, но съм виждала как гледа малчуганите на колегите отдалече и какво внимание отделя в редките случаи, когато някое бебе се появи в редакцията. С Ейлийн са се оженили късно. Предполагам, че не е могла да забременее.
Ейлийн е пищна жена с червена коса и лунички и двамата се запознали случайно на кварталната автомивка, когато той бил на четирийсет и две. По-късно се оказало, че е втора братовчедка на негов приятел от детството. Оженили се точно три месеца след първата си среща и са заедно вече двайсет и две години. Харесва ми, че Къри обича да разказва тази история.
Ейлийн звучеше весело, когато вдигна телефона. Точно на това се бях надявала. Разбира се, че още не са си легнали — засмя се тя. Къри подреждал един от своите пъзели, 4500 части. Бил завзел целия хол и тя му дала срок от една седмица да го завърши.
Чух плътния глас на шефа си и почти подуших тютюна от дъха му.
— Прийкър, моето момиче, как върви? Добре ли си?
— Добре съм. Само дето тук нямам много напредък. С триста зора успях да измъкна официално полицейско изявление.
— А то е?
— Работят по всички версии.
— Майната им. Това е прах в очите. Трябва да има нещо повече. Разбери какво. Говори ли пак с родителите?
— Още не.
— Говори с тях. Ако не измъкнеш нищо повече, искам профил на убитите момиченца. Това е човешка история, не само полицейски репортаж. Говори и с други родители, виж дали нямат някакви предположения. Попитай ги дали вземат допълнителни предпазни мерки. Свържи се с ключари и търговци на оръжие, попитай дали сега имат повече поръчки. Намери някой местен свещеник или учител. Може да говориш с някой зъболекар, поинтересувай се дали е трудно да извадиш толкова много зъби и какви инструменти са необходими, трябва ли човек да има някакъв специален опит. Говори с деца. Искам гласове, искам лица. Дай ми хиляда думи до неделя; да поработим здраво и може да стане ексклузивен материал.