Записвах си, докато говореше, първо в бележника, после мислено в главата си и накрая забелязах, че несъзнателно съм започнала да повтарям белезите на дясната си ръка с маркера.
— Имаш предвид, преди да стане още едно убийство.
— Освен ако полицията не знае доста повече, отколкото ти казва, да, ще има още убийства. Такива хора не спират след второто, особено когато е толкова ритуално.
Къри няма абсолютно никакъв професионален опит с ритуалните убийства, но всяка седмица прехвърля по две-три кримки, пожълтели книжлета с лъскави корици, които взема от кварталната книжарница за употребявани книги. Две за долар, Прийкър, това се казва развлечение.
— Е, паленце, някакви предположения дали става дума за местен човек?
Много обича да ме нарича „паленце“, аз съм неговият любим прохождащ репортер. Гласът му винаги звучи закачливо, когато го казва. Представих си го в хода, загледан в пъзела, и как Ейлийн бързо дръпва от цигарата, докато разбърква салата с риба тон и мариновани зеленчуци за обяда му на другия ден. Къри ядеше това три пъти седмично.
— Неофициално казват, че да.
— По дяволите, накарай ги да го кажат официално. Имаме нужда от това изявление. Трябва ни.
— Има нещо странно, Къри. Говорих с едно момченце, което е било с Натали по време на отвличането. Казва, че похитителят е бил жена.
— Жена ли? Не може да е бил жена. Какво казват от полицията?
— Не коментират.
— Какво е това момченце.
— Син на работник в свинефермата. Симпатично хлапе. Изглеждаше адски уплашено, Къри.
— Полицията не му вярва, нали?
— Не знам, Къри. Не казват нищо.
— По дяволите, Прийкър, накарай ги да проговорят. Измъкни им някакво официално изявление.
— Лесно е да се каже. Дори имам чувството, че губя от това, че съм тукашна. Гледат ме накриво, задето се ровя в този случай.
— Влез им под кожата. Ти умееш да се харесваш на хората. Майка ти ще гарантира за теб.
— Майка ми също не е доволна, че съм тук.
Настъпи тишина. След малко от другата страна на линията чух въздишка, от която ушите ми запищяха. Дясната ми ръка вече приличаше на пътна карта в тъмносиньо.
— Добре ли си, Прийкър? Грижиш ли се за себе си?
Не отговорих. Изведнъж ми се доплака.
— Добре съм. Това място ми се отразява зле. Чувствам се, сякаш правя нещо… грешно.
— Дръж се, момиче. Много добре се справяш. Всичко ще бъде наред. И ако се почувстваш заплашена, обади ми се. Аз ще те измъкна.
— Добре, Къри.
— Ейлийн каза да се пазиш. По дяволите, и аз казвам: пази се.
6
Всеки малък град обикновено захранва един определен тип пиячи. И този тип може да бъде различен. Има градчета с кънтри дух, където баровете са в покрайнините и създават на клиентите си усещане, че леко престъпват закона. Има градове на префърцунените пиячи, където баровете държат толкова високи цени, че по-бедните жители си пият вкъщи. Има градове на средната класа и големите молове, където ти сервират бирата с пържен лук под формата на цвете и сандвичи със забавни имена.
За щастие в Уинд Гап всички пият и затова имаме от всички споменати видове барове, пък и повече. Може да сме малки, но сме в състояние да надпием всеки друг град. Най-близкото питейно заведение до дома на майка ми беше скъпо бистро, специализиращо в салати и вино с газирана вода — единственото стилно място за хранене в Уинд Гап. Беше време за късна закуска и на мен ми се повдигаше при мисълта за Алън и неговите пихтиести яйца, затова отидох в La Mére. Френският ми е едва на нивото на 11-ти клас, но съдейки по набиващата се на очи морска тематика, предположих, че собствениците са имали предвид La Меr, „Морето“, а не La Mére, „Майката“. Все пак името беше подходящо, защото Майката, моята майка, и нейните приятелки често идваха тук. Обожаваха пилешко „Цезар“, което не е нито френски, нито морски специалитет, но сега няма да придирям много на тази тема.
— Камий!
Руса жена с екип за тенис доприпка от другия край на салона, ослепителна със златни огърлици и масивни пръстени. Това беше най-добрата приятелка на Адора, Анабел Гасър, по баща Андерсън, с прякор Ани-Би. Всички знаеха, че Анабел мрази от цялото си сърце фамилията на съпруга си — дори сбърчваше нос, когато я изричаше. Не знам защо, никога не й беше хрумнало, че нищо не я задължава да приеме името му.