Лицето й напълно изгуби налудничавия си вид и стана сериозно. И искрено загрижено. Почувствах, че отново започвам да я харесвам.
— Наистина, Камий…
— Джаки, млъкни — прекъсна я Анабел и хвърли с все сила една питка в лицето й.
Хлебчето отскочи от носа на Джаки и тупна на масата. Глупава проява на агресия, както когато Ди хвърли тенис топката си към мен — самото действие е по-шокиращо, отколкото болката, която може да ти причини. Джаки махна небрежно с ръка и продължи:
— Ще говоря каквото поискам. Казвах, че Адора може да направи нещо…
Анабел стана, отиде до Джаки и я издърпа за ръката.
— Джаки, трябва да отидеш да повърнеш. — Тонът й изразяваше нещо средно между увещания и заплаха. — Днес прекали с пиенето. Ще ти стане много лошо, ако не го направиш. Хайде да отидем в тоалетната и ще ти помогна да се почувстваш по-добре.
Отначало Джаки се опита да я изблъска, но Анабел я стисна по-силно и след малко двете се отдалечиха. На масата настъпи тишина. Седях с отворена уста.
— Не им обръщай внимание — каза Дий-Ана. — Ние, старите момичета, се караме по същия начин както вие младите. Е, Камий, чу ли, че може би скоро ще имаме филиал на „Гап“ в града?
Думите на Джаки ме поразиха: При това състояние на майка ти по-добре да се върнеш в Чикаго. Какъв друг знак чаках още, за да се махна от Уинд Гап? Питах се по каква точно причина двете с Адора са се скарали. Вероятно за нещо по-сериозно от забравена поздравителна картичка. Реших да се видя с Джаки, когато не е толкова пияна. Ако изобщо имаше такива периоди. Но пък коя бях аз да критикувам някого, че пие?
Приятно опиянена от виното, телефонирах у семейство Неш от автомата в смесения магазин. Плах момичешки глас каза: „Ало“ и после млъкна. Чувах дишане, но никой не отговори на молбата ми да говоря с мама или татко. После с бавно, предпазливо изщракване линията прекъсна. Реших да си пробвам късмета при лична среща.
На алеята в двора на семейство Неш бяха паркирани четвъртит микробус от дискоерата и ръждясал жълт понтиак „Транс Ам“, затова предположих, че и Боб, и Бетси са си вкъщи. Когато позвъних, ми отвори голямата дъщеря, но когато я попитах дали техните са вкъщи, просто остана зад мрежестата врата втренчена в корема ми. Всички от семейството Неш бяха със слабо телосложение. Момиченцето, Ашли, беше на дванайсет, но точно като дебеличкото момченце, което бях видяла при предишното си идване, изглеждаше няколко години по-малка за възрастта си. И така се държеше. Смучеше кичур от косата си и почти не реагира, когато малкият Боби доприпка до нея и заплака, когато ме видя. После зарева. След минута и повече Бетси Неш най-после дойде да види какво става. Тя изглеждаше замаяна като двете си деца и ме погледна неразбиращо, когато се представих.
— Уинд Гап няма местен ежедневник — изтъкна.
— Така е. Аз съм от „Дейли Поуст“ в Чикаго. Илинойс.
— Съпругът ми се занимава с такива покупки — отговори тя и разсеяно разроши русата коса на сина си.
— Не съм дошла да ви предлагам абонамент… Господин Неш вкъщи ли е? Бих искала да поговоря с него за малко.
Жената и двете деца се дръпнаха едновременно от вратата и след още няколко минути Боб Неш ме покани в хола, където събори купчина дрехи от дивана, за да има къде да седна.
— По дяволите, тук е пълна кочина — измърмори на жена си. — Извинявайте за бъркотията, госпожице Прийкър. Откакто това се случи с Ан, нещата излязоха от контрол.
— Изобщо не се притеснявайте — успокоих го аз, като махнах детски гащи изпод задника си. — И вкъщи е същият хаос.
Това беше точно обратното на реалното състояние на нещата. Ако съм наследила нещо от майка ми, то е маниакалната подреденост. Налага се да се възпирам насила, за да не започна да гладя чорапите си. След като се върнах от болницата, даже имах период, в който изварявах всичко: пинсети и четчици за мигли, шноли и четки за зъби. Накрая изхвърлих пинсетите. Прекалено често нощем си мислех за лъскавите им, топли върхове. Малка мръсница, наистина.
Надявах се Бетси Неш да изчезне. Буквално. Изглеждаше толкова безплътна, че си представях как бавно се изпарява и оставя само лепкаво петно на края на дивана. Но тя остана; погледът й сновеше ту към мен, ту към съпруга й още преди да заговорим. Сякаш се подготвяше за разговора. Децата също останаха да се мотаят около нас като малки духчета, попаднали в безвремието между невинност и глупост. Красивото момиче може би щеше да се оправи в живота. Но тантурестото средно дете, което сега влезе замаяно в стаята, отсега беше осъдено на пристрастеност към безразборния секс и тъпкането със сладки неща. Момченцето беше от онзи тип, които се събират да пият на паркинга на бензиностанцията. Като гневните млади безделници, което бях видяла на идване в града.