— Господин Неш, бих искала да поговорим още малко за Ан. За по-голям материал. По-рано бяхте много любезен да ми отделите от времето си и сега се надявам пак да бъдете толкова отзивчив.
— Готови сме да помогнем с всичко, което ще привлече внимание върху разследването. Какво ви интересува?
— Какви игри обичаше, каква храна харесваше? Как бихте я описали с няколко думи? Лидер ли беше, или последовател? Много ли приятели имаше, или само няколко близки? Харесваше ли й да ходи на училище? Какво обичаше да прави в събота? — Господин и госпожа Неш ме гледаха мълчаливо. — Това е само за начало — усмихнах се аз.
— Жена ми ще отговори на повечето от тези въпроси — каза Боб Неш. — Тя се грижи за децата. — Погледна съпругата си, която беше взела една рокля и нервно я сгъваше и разгъваше в скута си.
— Обичаше пица и панирани рибени хапки — каза тя. — Дружеше с много момичета, но имаше само няколко близки приятелки, ако разбирате какво имам предвид. Много често си играеше сама.
— Гледай, мами, Барби има нужда от дрехи — извика Ашли, като размаха гола пластмасова кукла пред лицето на майка си.
Никой от нас не й обърна внимание и тя хвърли играчката на пода и започна да се върти из стаята, като имитираше балерина. Тифани използва този рядък шанс да грабне Барби и започна ту да разтваря, ту да събира гумените й крака, да ги разтваря и събира.
— Беше корава, най-самостоятелното ни дете — каза Боб Неш. — Ако беше момче, щеше да играе футбол. Обичаше да тича като луда и постоянно беше в драскотини и синини.
— Ан беше моята устатница — тихо каза Бетси и замълча.
— Какво имате предвид, госпожо Неш?
— Обичаше да говори, казваше каквото й дойдеше наум. В добрия смисъл. Най-често. — Отново замълча, но усетих, че се кани да каже още нещо, и затова не я прекъснах. — Знаете ли, мислех си, че може да стане адвокат или оратор, или нещо подобно, защото тя просто… никога не си мереше приказките. За разлика от мен. Аз се страхувам, че всичко, което кажа, ще бъде глупаво. Ан мислеше, че всеки трябва да чуе всичко, което казваше.
— Споменахте училището, госпожице Прийкър — намеси се Боб Неш. — Точно там тази нейна устатост й навлече проблеми. Обичаше да командва и учителите на няколко пъти се обаждаха да се оплакват, че не се държала добре в клас. Беше малко буйно дете.
— Но понякога си мисля, че го правеше просто защото беше много умна — добави Бетси.
— О, да, беше адски умна — кимна Боб. — Понякога даже съм си мислил, че е по-умна от баща си. Понякога тя си мислеше, че е по-умна от баща си.
— Виж ме, мами!
Дебеличката Тифани, която досега гризеше пръстите на краката на Барби, изтича по средата на хола и се запремята презглава. Ашли, обхваната от внезапен гняв, изпищя, когато видя, че по-малката дъщеря е станала център на вниманието, и я удари с все сила. Оскуба я. Лицето на Тифани се разкриви и почервеня и тя се разциври. Това послужи като знак за Боби Младши отново да се разреве.
— Тифани започна първа — изкрещя Ашли и също се разплака.
Бях нарушила някакво деликатно равновесие. Всяко многодетно семейство е гнездо на дребнава завист, знаех от собствен опит, и децата на Неш сега бяха в паника при мисълта, че ще трябва да се състезават не само помежду си, а и с покойната си сестра. Съчувствах им.
— Бетси — тихо каза Боб Неш, като леко вдигна вежди.
Тя бързо вдигна Боби Младши и го подпря на единия си хълбок, издърпа Тифани с едната си ръка, а с другата прегърна неутешимо плачещата Ашли и след малко и четиримата се изнизаха от стаята.
Боб Неш остана загледан след тях за секунда.
— Вече близо година са все така, тези момичета — отбеляза. — Държат се като бебета. Очаквах, че ще искат по-бързо да пораснат. Този дом толкова се промени, откакто Ан… — Размърда се неспокойно на дивана. — Тя вече беше личност, разбирате ли? Ще си кажете: на девет години, какво толкова? С какво може да е по-различна? Но Ан имаше характер. Можеше да се досетиш какво си мисли за различни неща. Когато гледахме телевизия, знаех кое й е смешно и кое намира за глупаво. Не мога да кажа това за другите си деца. По дяволите, не мога да го кажа дори за жена си. Ан просто можеше да я почувстваш… — Задави се и замълча. Стана, обърна ми гръб, пак ме погледна, пак се обърна, после обиколи зад дивана и застана пред мен. — По дяволите, искам си я обратно. Какво ще правим сега? Това ли е краят? — Разпери ръце и посочи стаята, после към вратата, откъдето бяха излезли жена му и децата му. — Защото ако е това, къде е смисълът? И по дяволите, някой трябва да хване този мръсник, защото искам да ми отговори: Защо Ан? Трябва да знам. Тя беше онази, за която винаги съм си мислил, че ще се оправи в живота.