— Още не съм свършила разговора с господин Неш.
— Вече го свърши.
Адора погледна Неш за потвърждение и той се усмихна неловко:
— Може да продължим друг път, госпожице… Камий.
Изведнъж отстрани на хълбока ми блесна една дума: наказание. Почувствах как се нажежава.
— Благодаря за отделеното време, господин Неш — казах и излязох от стаята, без да погледна майка си.
Заплаках още преди да стигна до колата.
7
Веднъж в Чикаго стоях в студа на едно кръстовище и чаках да светне зелено. В това време с потропване на бастун се приближи един слепец.
— Къде мога да пресека улицата тук? — попита и когато не отговорих, се обърна към мен и каза: — Има ли някого?
— Тук съм — отговорих и тези думи ми подействаха удивително успокояващо.
Когато изпадна в паника, си ги казвам на глас: „Тук съм“. Обикновено не се чувствам по този начин. Чувствам се, сякаш горещ вятър може всеки момент да ме издуха и да изчезна завинаги, без да оставя след себе си дори парченце от нокът. Има дни, когато тази мисъл ме успокоява; друг път ме смразява.
Мисля, че чувството ми за безтегловност идва от факта, че знам твърде малко за миналото си — или поне това измислиха психиатрите в клиниката. Отдавна съм се отказала от опитите да науча нещо повече за баща си. Когато искам да си го представя, в съзнанието ми изниква един обобщен „бащин“ образ. Не издържам да си фантазирам твърде конкретни неща за него: например как ходи да пазарува, как пие кафе сутрин, как се прибира вкъщи при децата си. Дали някой ден няма случайно да срещна някое момиче, което прилича на мен? Като малка упорито търсех очевидни прилики между майка ми и мен, някакво доказателство, че тя ме е родила. Наблюдавах я внимателно, когато не гледаше; тайно вземах рамкираните снимки от стаята й и се опитвах да се убедя, че имам нейните очи. Или може би беше нещо в лицето. Може би извивката на прасеца или формата на шията.
Никога не ми е разказвала как се е запознала с Алън. Малкото, което знам, съм го чувала от други хора. Никога не са ме насърчавали да задавам въпроси. Смяташе се за прекалено любопитство. Спомням си какъв шок изпитах веднъж, когато неволно подслушах разговор на съквартирантката ми от колежа с майка й: прекалените подробности, липсата на цензура ми се сториха упадъчни. Тя говореше пълни глупости, например как забравила да се запише за един курс — съвсем й излязло от главата, че трябва да ходи на лекции по география три пъти седмично — и споделяше тези неща с гордия тон на момиченце от детската градина, което е получило червена точка.
Спомням си също, когато майка й дойде да ни види, как обикаляше квартирата ни и задаваше прекалено много въпроси. И вече знаеше твърде много неща за мен. Даде на Алисън голям найлонов плик с безопасни игли, които според нея можели да й послужат, и след като двете излязоха на обяд, за моя собствена изненада аз заплаках. Този жест — толкова дребен и мил — ме смая. Това ли се очаква от една майка — да се грижи дали имаш нужда от безопасни игли? Моята се обаждаше веднъж на месеца и винаги задаваше едни и същи практични въпроси (оценки, лекции, предстоящи разходи).
Като дете не си спомням да съм казала на Адора даже любимия си цвят или как бих искала да кръстя дъщеря си, когато се роди. Съмнявам се дори, че знаеше кое е любимото ми ядене и със сигурност никога не съм влизала в спалнята й по нощница рано сутрин разплакана от някой кошмар. Винаги се натъжавам, когато си спомня за детството, защото никога не ми е хрумвало, че майка ми би могла да ме утеши. Никога не ми е казвала, че ме обича, и аз никога не съм си представяла, че би могла. Тя ме отглеждаше. Разпореждаше се с мен. О, да, и веднъж ми донесе лосион с витамин Е.
Известно време се опитвах да се убедя, че резервираността на Андора е защитна реакция след смъртта на Мериан. Но истината според мен е, че винаги е имала с децата повече проблеми, отколкото е искала да признае. Мисля, че ги мрази. Има една ревност, една неприязън, която усещам дори сега, в спомените си. Имало е период, когато вероятно е харесвала идеята да има дъщеря. Като малка сигурно си е фантазирала да бъде майка, да гушка детето си като напращяла с мляко котка. Има една особена ненаситност за деца. Тя ги връхлита. Дори аз за пред хората бях нейна любимка. След като периодът й на скърбене за Мериан премина, започна да ме развежда из града, като ми се усмихваше, закачаше ме, гъделичкаше ме, докато говореше с хората на улицата. След като се приберяхме вкъщи, се изнизваше в стаята си като недовършено изречение и аз сядах, опряла лице на вратата, припомнях си събитията от деня и се опитвах да се сетя какво съм направила, за да ми се разсърди.