Имам един спомен, който всеки път засяда в гърлото ми като съсирена кръв. От смъртта на Мериан бяха минали две години и майка ми беше поканила няколко приятелки за следобеден аперитив. Едната бе донесла бебето си. В продължение на часове мъничето беше обект на умилително говорене, влажни целувки с ярко червило, оправяне на пелените, после още влажни целувки. Аз трябваше да уча в стаята си, но седях на върха на стълбите и гледах.
Най-сетне дойде ред на майка ми да се радва на бебето, и тя го взе и го прегърна силно.
— Ох, колко е прекрасно пак да гушкам бебенце!
Подруса го на коляното си, разходи го из стаята, шепнеше му нежно, а аз гледах отгоре като някаква сърдита малка богиня, опряла опакото на дланта на бузата си, за да си припомня усещането от допира на лицето на майка ми.
Когато жените отидоха в кухнята да помогнат за миенето на чиниите, нещо се промени. Спомням си как майка ми, останала сама в хола, гледаше детето с почти похотливо изражение. Допря устни до сочната му като ябълка бузка. После леко отвори уста, пое парченце плът между зъбите си и захапа.
Бебето се разплака, но Адора го гушна и червенината от ухапването бързо премина. Каза на другите жени, че просто се е глезило. Изтичах в стаята на Мериан и се скрих под завивките.
След срещата с Неш и идването на майка ми отидох във „Фуут“ да пия нещо. Пия много, но не се напивам — мислех за свое успокоение. Имах нужда само от една глътка. Винаги съм възприемала алкохола като смазка — защитен слой срещу всички остри мисли в главата ти. Барманът беше един тип с кръгло лице, който учеше два класа след мен, и имах спомен, че се казва Бари, но не бях достатъчно сигурна, за да се обърна към него с това име.
— Добре дошла пак. — Напълни голямата ми чаша на две трети бърбън и доля с кока-кола. — Заведението черпи — смутолеви, като зяпаше поставката за салфетки. — Тук не взимаме пари от красиви жени.
Вратът му се изчерви силно и той изведнъж се престори, че има нещо спешно да върши в другия край на плота.
На връщане минах по Нихо Драйв — улица, на която живееха няколко мои приятелки от училище, преминаваща през целия град. Къщите ставаха все по-лъскави, колкото повече се приближавах към тази на Адора. Забелязах стария дом на Кейти Лейси, паянтова голяма сграда, която родителите й построиха, когато бяхме на десет — след като разрушиха старата си, солидна викторианска къща.
На следващата пресечка забелязах момиченце, което караше количка за голф, украсена с лепенки на цветчета. Косата му беше сплетена на сложни плитки като на швейцарска девойка на кутия какао. Ама. Беше се възползвала от посещението на Адора при семейство Неш, за да избяга — след убийството на Натали в Уинд Гап беше рядкост да видиш момиче да се разхожда по улиците само.
Вместо да продължи към къщи, тя зави на изток, тоест към по-бедните квартали и свинефермата. Завих и продължих след нея толкова бавно, че колата ми за малко не изгасна.
Наклонът надолу беше благоприятен и количката се спускаше толкова бързо, че плитките на Ама се развяваха зад нея. След десет минути вече бяхме извън града. Висока пожълтяла трева и отегчени крави. Обори, наклонени на една или на друга страна като грохнали старци. Спрях на едно място, за да дам преднина на сестра си, после пак тръгнах след нея на такова разстояние, че едва-едва да я виждам в далечината. Проследих я покрай ферми и една орехова градина, където работеше младеж, държащ цигарата си наперено като филмова звезда. Скоро наоколо замириса на лайна и застояла слюнка и аз се досетих къде отиваме. След още десетина минути видях металните постройки на свинефермата, дълги и лъскави като редове телчета от телбод. От квиченето ушите ми се изпотиха. Беше като скърцане на ръждясала ръчна помпа. Ноздрите ми се разшириха и очите ми започнаха да сълзят. Ако някога сте минавали покрай месопреработвателна фабрика, знаете какво имам предвид. Миризмата не е като газ или течност; тя е като твърдо вещество. Имаш чувството, че трябва да изрежеш дупка в нея, за да получиш някакво облекчение. Обаче не можеш.
Ама мина през портала на фабриката. Мъжът от охраната само й махна. За мен беше малко по-трудно, докато не казах вълшебната дума: Адора.
— А, да, голямата дъщеря на Адора. Спомням си — каза възрастният мъж.
На табелката с името му пишеше: Хосе. Опитах се да видя дали има липсващи пръсти. Мексиканците не получават удобна, лека работа на пропуска, докато не претърпят сериозно злополука. Това е правило за всички фабрики тук: мексиканците получават най-гадните, най-опасни работни длъжности, а белите продължават да се оплакват.