— Госпожо Кийн, извинявайте, че ви безпокоя в такъв момент, но е много важно да говоря с вас.
— За Натали ли?
— Да, може ли да вляза?
Беше гаден трик да се натрапя така в дома й, без да се легитимирам. Репортерите са като вампири, обича да казва Къри. Не могат да влязат в дома ти без покана, но пуснеш ли ги вътре, няма да си тръгнат, докато не изсмучат всичко от теб. Тя отвори вратата.
— О, тук вътре е приятно прохладно — казах аз. — Прогнозата за днес беше трийсет градуса, но мисля, че вече е повече.
— Аз чух за трийсет и пет.
— Нищо чудно. Ще ви затрудня ли много, ако ви помоля за чаша вода.
Това е друг проверен трик: Една жена е много по-малко вероятно да ви изхвърли, ако вече ви е предложила гостоприемството си. Ако имате алергия или настинка, помолете за кърпичка — това работи още по-добре. Жените обичат да помагат на уязвими хора. Повечето жени.
— Разбира се — отговори тя.
Погледна ме за момент колебливо, сякаш чувстваше, че трябва да ме попита коя съм, но й беше неудобно. Погребални агенти, свещеници, полицаи, лекари, посетители, дошли да изкажат съболезнования — за последните няколко дни вероятно се беше срещнала с повече хора, отколкото обикновено за цяла година.
Докато госпожата Кийн се бавеше в кухнята, аз се огледах. Днес стаята изглеждаше съвсем различна. Мебелите бяха върнати на обичайните места. На една маса бе поставена снимка на двете деца на Кийн. Бяха облегнати от двете страни на дънера на грамаден дъб и носеха дънки и червени пуловери. Джон се усмихваше стеснително, сякаш правеше нещо, което е по-добре да не се снима. Натали, приблизително наполовина на неговия ръст, изглеждаше съсредоточена и сериозна, сякаш позираше за снимка със старовремски фотографски апарат.
— Как се казва синът ви?
— Джон. Той е много добро, внимателно момче. Винаги съм се гордяла повече с него. Току-що завърши гимназията.
— Малко са ускорили нещата. Когато аз завършвах тукашната гимназия, ни накараха да чакаме до юни.
— Ммм. Хубаво е да имаш по-дълго лято.
Усмихнах се. Тя се усмихна. Седнах и отпих глътка вода. Не можех да си спомня какво съветваше Къри, след като успееш да се намъкнеш в нечий хол.
— Забравих да се представя. Аз съм Камий Прийкър. От „Чикаго Дейли Поуст“. Говорихме за кратко по телефона онази вечер.
Тя спря да се усмихва. Стисна зъби.
— Трябваше да кажете по-рано.
— Знам, че е ужасен момент за вас, но ако мога да ви задам само няколко въпроса…
— Не може.
— Госпожо Кийн, искаме да бъдем честни към семейството ви. Затова съм тук. Колкото повече информация предоставим на хората…
— Толкова повече вестници ще продадете. До гуша ми дойде от тази гадост. Сега ще ви кажа за последен път: Не идвайте повече. Не се опитвайте да се свържете с нас. Нямам абсолютно нищо да ви кажа.
Надвеси се над мен. Носеше, както и на погребението, гердан с дървени мъниста и голямо червено сърце по средата. То се залюля на гърдите й като часовник за хипноза.
— Вие сте паразит — закрещя. — Отвращавате ме. Надявам се някой ден да погледнете назад и да разберете колко противна сте били. Сега се махайте.
Дойде с мен до вратата, сякаш нямаше да повярва, че наистина съм си отишла, докато не ме види да излизам от къщата й. Затръшна вратата зад мен достатъчно силно, за да накара входния звънец леко да издрънчи.
Спрях на стълбите изчервена, като си мислех колко хубав детайл в статията ми би било онова сърце на гердана, и видях момичето в червения кабриолет да ме зяпа. Момчето го нямаше.
— Ти си Камий Прийкър, нали? — извика тя.
— Да.
— Спомням си те. Бях много малка, когато живееше тук, но всички те знаехме.
— Как се казваш?
— Мередит Уилър. Сигурно не ме помниш, бях едно глупаво дребосъче, когато ти беше в гимназията.
Гаджето на Джон Кийн. Името й ми беше познато благодарение на приятелката на майка ми, но нямаше как да я помня лично. По дяволите, сигурно е била шест-седемгодишна последния път когато бях живяла тук. Въпреки това не се изненадах, че ме познава. Момичетата в Уинд Гап наблюдаваха много внимателно поведението на по-големите ученички: коя има гадже футболист, коя е избрана за кралица на бала, коя е важна. Колекционирахме фаворитки като картички. Още си спомням Си-Си Уаят, кралицата на бала на гимназия „Калхун“ от моите ученически години. Веднъж си купих единайсет червила в опит да улуча точния тон на розово, който тя носеше, когато ме поздрави сутринта.