— Както и да е, ще се възползвате ли от нашата шведска маса?
Поисках бира и това предизвика кратко колебание. Кейти погледна часовника на стената зад себе си.
— Хм, нямаме право да сервираме алкохол преди осем. Но ще се опитам да ти донеса тайно една — заради доброто старо време, нали?
— Не искам да си навличаш неприятности заради мен.
Колко типично за Уинд Гап да има такива произволни правила за употребата на алкохол. След пет би имало някаква логика. Но осем — някой просто искаше да накара пиячите да се чувстват виновни.
— За бога, Камий, това ще бъде най-интересното нещо, което правя през последните години.
Докато Кейти изпълняваше мисията по тайното ми снабдяване с алкохол, с Ричард напълнихме чиниите си с пилешки шницели, царевична каша, картофено пюре и в случая с Ричард, тресящо се парче желе, което, докато се върнем на масата си, започна да се топи върху другата му храна. Кейти беше оставила бутилка бира дискретно върху стола ми.
— Винаги ли пиеш толкова рано?
— Това е само една бира.
— Когато влезе, подуших бърбън в дъха ти, въпреки аромата на ментови бонбони — „Борова гора“? — Ричард се усмихна, сякаш питаше само от любопитство, без да ме критикува. Бях сигурна, че е много предразполагащ в стаята за разпити.
— Ментови бонбони, да; бърбън, не.
В действителност именно затова бях закъсняла. Точно преди да спра на паркинга, осъзнах, че питието, което си бях позволила след посещението при семейство Кийн, се усеща в дъха ми и трябва да го замаскирам. Подминах ресторанта и след няколко пресечки спрях пред смесения магазин, за да купя ментови бонбони. „Борова гора“.
— Добре, Камий — каза внимателно той. — Няма проблем. Не ми влиза в работата. — Гребна с вилицата от картофеното пюре, боядисано в червено от разтопеното желе, и замълча. Изглеждаше леко сконфузен.
— И така, какво искаш да знаеш за Уинд Гап?
Почувствах се, сякаш силно съм го разочаровала; сякаш бях небрежна майка, която не е изпълнила обещанието си да го заведе в зоологическата градина за рождения му ден. Вече бях готова да му кажа истината, да отговоря абсолютно честно на следващия му въпрос, за да му се реванширам — и изведнъж се запитах дали не беше това причината да ме пита за алкохола. Хитро ченге.
Изгледа ме изпитателно.
— Искам да науча повече за насилието в града. Всяко място има свой характерен тип. Дали е открито, или тайно? Дали е групово — пиянски сбивания, групови изнасилвания — или е конкретно, лично? Кой го извършва? Кои са жертвите?
— Не съм сигурна, че мога да направя изчерпателен обзор на цялата история на насилието тук.
— Разкажи ми за някой истински шокиращ акт на насилие, на който си станала свидетелка като малка.
Майка ми с бебето.
— Видях как една жена причинява болка на едно дете.
— Напляска ли го? Удари му плесница?
— Ухапа го.
— Добре. Момченце или момиченце?
— Момиченце, мисля.
— Детето нейно ли беше?
— Не.
— Добре, добре, това е хубаво. Значи персонален акт на насилие върху дете от женски пол. Коя беше жената, ще я проверя.
— Не знам името й. Беше нечия роднина от друг град.
— Добре, кой може да знае името й? Ако има роднини тук, може би си струва да я проучим.
Краката и ръцете ми отмаляха, сякаш се понесоха свободно като мъртви клони на повърхността на гъсто като олио езеро. Притиснах зъбите на вилицата в пръстите си. Самото споменаване на случката ме изпълни с паника. Не бях подозирала, че Ричард може да поиска подробности.
— Ей, мислех, че искаш само профил на насилието — казах с глух глас, макар че вече чувствах пулса си в слепоочията. — Не мога да дам повече подробности. Не познавах онази жена и не знам с кого беше. Просто предположих, че не е тукашна.
— Мислех, че репортерите не предполагат. — Той пак се усмихна.
— Тогава не бях още репортер. Бях малко момиченце…
— Камий, не исках да те провокирам. Извинявай. — Издърпа вилицата от пръстите ми, остави я внимателно настрана, вдигна ръката ми и я целуна. Видях как думата червило изпълзява изпод десния ми ръкав. — Не исках да те поставям на кръстосан разпит. Направих се на лошо ченге.
— Трудно ми е да си те представя като лошо ченге.
Той се усмихна широко:
— Права си, не ми се получава. Това миловидно момчешко лице е истинско проклятие!
За секунда замълчахме и всеки отпи от чашата си. Той завъртя солницата и попита:
— Може ли още няколко въпроса?
Кимнах.
— Кой е следващият инцидент, за който си спомняш?
От натрапчивата миризма на салатата с риба тон в чинията ми започна да ми се повдига. Погледнах Кейти и й дадох знак за още една бира.