Выбрать главу

— Защо не ви познавам?

— Никога не съм имала проблеми със закона, господин главен инспектор — усмихнах се леко.

— Родителите ви Прийкър ли се казват.

— Майка ми смени моминското си име преди двайсетина години. Адора и Алън Крелин.

— А, тях ги познавам. — Тях всеки ги познаваше. Парите не бяха нещо обичайно за Уинд Гап. Истинските, големите пари. — Но още не мога да разбера защо сте тук, госпожице Прийкър. Ако направите този репортаж, вече ще бъдем известни със… това.

— Може би публичността ще помогне. Помагала е в други случаи.

Викъри поседя мълчаливо няколко секунди, втренчен в едно смачкано хартиено пликче от храна в ъгъла на бюрото си. Миришеше на хамбургски салам. После промърмори нещо за Джон Бенет[1].

— Не, благодаря, госпожице Прийкър. Няма да коментирам случая. Не мога да коментирам текущо разследване. Можете да ме цитирате.

— Вижте какво, аз имам законно право да бъда тук. Хайде да не усложняваме нещата. Дайте ми някаква информация. Каквато и да е. После няма да ви се бъркам в разследването. Нямам намерение да ви преча на работата. Обаче и аз трябва да си върша моята.

Това беше друга стратегия за убеждаване, която бях измислила по пътя, някъде около Сейнт Луис.

Тръгнах си от участъка с ксерокопирана карта на Уинд Гап, на която главен инспектор Викъри бе означил с малък X мястото, където е бил открит трупът на убитото момиченце миналата година.

Ан Неш, деветгодишна, бе намерена на 27 август във Фолс Крийк — буйна, шумна рекичка, преминаваща през Северната гора. Вечерта на двайсет и шести, когато било установено, че е изчезнала, се сформирал отряд за издирване, който претърсил цялата гора, но тялото й било открито едва около пет часа сутринта от ловци. Експертизата установила, че е била удушена около полунощ с обикновено въже за пране, омотано два пъти около врата й. Била захвърлена в реката, чието ниво било ниско заради лятната суша. Въжето се било закачило за голям камък и трупът цяла нощ се подмятал в бавното течение. На погребението ковчегът бил затворен. Това бе единственото, което успях да изкопча от Викъри. За един час разпитване.

* * *

От телефонния автомат до библиотеката позвъних на номера от обявата за издирване. Обади се възрастна жена, която потвърди, че това е „гореща линия за Натали Кийн“. На заден план се чуваше бръмчене на миялна машина. Жената ме осведоми, че доколкото й е известно, претърсването на Северната гора продължава. Желаещите да помагат можели да се явят на главния път към гората и да си носят вода. Очаквали се рекордно високи температури.

На сборния пункт заварих четири руси момичета, седнали сковано на плажна кърпа, простряна на слънце. Посочиха ми пътеката и ми казаха да вървя, докато настигна групата.

— Какво правите тук? — попита най-красивата от тях.

Зачервеното й лице имаше обли очертания като на момиче, едва навлязло в пубертета, но гърдите й, които тя гордо показваше, бяха на зряла жена. Щастлива зряла жена. Усмихна ми се, сякаш ме познаваше — невъзможно, защото при последното ми идване тук трябва да е била в предучилищната. Все пак ми изглеждаше позната. Може би бе дъщеря на някоя от бившите ми съученички.

Изглеждаше на подходящата възраст, ако майка й е забременяла веднага след завършване на гимназията. Много вероятно.

— Само искам да помогна — отговорих.

— Да, добре — подсмихна се тя; после насочи цялото си внимание към пръстите на краката си, като започна да чопли лака от единия нокът.

Продължих по напечения чакъл към гората, където беше още по-горещо. Въздухът бе влажен като в джунгла. Ниски туфи от шмак и енчец драскаха глезените ми, пухчетата на тополите бяха навсякъде във въздуха, влизаха в устата ми, полепваха по ръцете ми. Ненадейно си спомних, че като дете ги наричах самодивски рокли.

В далечината чух гласове да викат Натали — трите срички се усилваха и заглъхваха мелодично като песен. След десетина минути трудно промъкване през гората видях отряда. Бяха петдесетина души, които вървяха в дълги редици и разбутваха растителността с пръчки.

— Хей! Нещо ново? — извика мъж с голямо шкембе, който се намираше най-близо до мен. Излязох от пътеката и се промъкнах между дърветата, докато стигна до него.

— Мога ли да помогна с нещо? — попитах. Още не беше моментът да извадя бележника и да задавам въпроси.

— Може да вървите от тази ми страна. Един човек в повече винаги е от полза. Така покриваме по-голяма площ.

Повървяхме мълчаливо. Спътникът ми спираше от време на време, за да прочисти гърлото си с влажно, хрипливо покашляне.

вернуться

1

Джон Бенет Рамзи (1990–1996) — шестгодишна американка, участничка в конкурс за красота за деца, намерена мъртва в дома си на 26 декември 1996 г. — Б. пр.