Разбира се, че тази работа трябваше да има връзка с Ама.
— Келси високата или Келси дребната? — попитах.
— Уместен въпрос. В този град има прекалено много Келсита. Моята е високата.
— Познавам я. Изглеждат добри приятелки.
— И дано да са — мрачно каза Мередит. — Малката Ама командва цялото училище. Трябва да си глупак, за да я ядосаш.
Стига толкова за Ама, помислих си, но неволно си представих как тормози по-малките момичета при шкафчетата. Първите класове на гимназията са труден период.
— И така, Джон, добре ли се нагоди там?
— Супер си е — пак се намеси Мередит. — Събрахме му един панер момчешки работи. Мама дори му намери CD плеър.
— Наистина ли? — погледнах настоятелно Джон. „Хайде говори, момче. Недей да ми мълчиш като някакъв женчо.“
— Просто имам нужда да се махна малко от къщи точно сега — каза той. — Всички сме малко напрегнати, сещаш се как е. А пък нещата на Натали са навсякъде и мама не позволява на никого да ги пипа. Обувките й са в антрето, а пък банският костюм още е прострян в банята, която ни беше обща, и трябва да го гледам всяка сутрин, когато вляза да се къпя. Не издържам повече.
— Представям си.
Бях го преживяла лично: спомням си как малкото розово яке на Мериан вися в гардероба в антрето, докато не заминах за колежа. Може още да е там.
Включих диктофона и го бутнах на масата към момчето.
— Разкажи ми каква беше сестра ти, Джон.
— Беше страхотно хлапе. Страшно умна. Просто невероятно.
— Умна в какъв смисъл? Беше добра в училище или просто интелигентна?
— Ами, справяше се добре в училище. Имаше малко проблеми с дисциплината. Но мисля, че просто защото се отличаваше. Мисля, че трябваше да пропусне един-два класа.
— Майка му се опасявала, че заради това ще я нарочат — намеси се Мередит. — Тя винаги се е тревожила, че Натали изпъква прекалено много.
Вдигнах вежди и погледнах младежа.
— Вярно е. Мама много искаше Натали да не се отличава от другите деца. Тя беше от онзи вид шантави хлапета, малко мъжкарана и леко чалната. — Той се засмя, като се взираше в краката си.
— Сещаш ли се за някоя по-интересна случка? — забавните истории са твърдата валута на Къри. Освен това и на мен ми беше интересно.
— О, веднъж например измисли цял нов език, представяш ли си? Ако беше друго дете, щяха да са просто някакви безсмислици. Обаче Натали изобрети цяла азбука — приличаше на руски. Даже ме научи на нея. Или поне се опита. Много бързо вдигна ръце от мен. — Изсмя се: същото пресипнало грачене, сякаш идващо изпод земята.
— Обичаше ли училището?
— Това е трудно, когато си нова ученичка, пък и момичетата тук… предполагам и навсякъде, си падат малко гаднярки.
— Джони! Грубиян! — Мередит се престори, че иска да го изблъска, но той не й обърна внимание.
— Говоря за сестра ти… Ама, нали? — продължи Джон и аз кимнах. — Известно време бяха приятелки. Излизаха да тичат в гората й после Натали се връщаше цялата изподрана и въодушевена.
— Наистина ли? — Като си спомнях презрението, с което сестра ми бе споменала името на Натали, не можех да си представя.
— Бяха много близки за известно време. Но мисля, че на Ама й омръзна, защото Натали е няколко години по-малка. Не знам. Просто в един момент се разделиха.
Ама бе усвоила това умение от майка ми: да захвърля приятелките си като използвани кърпички.
— Но няма проблем — добави Джон, сякаш за да ме успокои. Или себе си. — Тя си намери друг приятел, с когото да играе, Джеймс Капизи. Фермерско хлапе, с което никой друг не искаше да си говори. Но, изглежда, че се разбираха.
— Той казва, че е последният, който е видял Натали жива.
— Лъжец — пак се намеси Мередит. — Чух какво твърди. Всичко си е измислил. Майка му умира от рак, няма баща. Няма кой да му обръща внимание. Затова си е измислил тази небивалица. Не вярвай на нищо, което казва.
Пак погледнах Джон и той сви рамене:
— Наистина звучи безумно. Луда жена да отвлече Натали посред бял ден. Освен това защо изобщо жена ще прави такова нещо?
— А защо мъж ще го прави?
— Кой знае защо мъжете правят такива гадости? — каза Мередит. — Сигурно го имат в гените.
— Сега трябва да попитам, Джон, полицията разпитва ли те?
— Заедно с майка ми и баща ми.
— Имаш ли алиби за нощите на двете убийства? — Наблюдавах реакцията му, но той продължи да пие спокойно чая.
— Не. Обикалях с колата. Понякога имам нужда да се махна, ако ме разбираш. — Погледна бързо Мередит и тя сви устни. — Просто градът е много по-малък от този, в който съм свикнал да живея. Понякога имам нужда малко да се позагубя. Знам, че не го разбираш, Мер.