Когато телефонът иззвъня, вдигнах аз, за да не прекъсвам възпитателната сесия. За своя изненада чух пискливия глас на старата си приятелка Кейти Лейси. Ейнджи Пейпърмейкър щял да събира момичетата на сантиментално парти. Идеята била да си пийнат вино, да гледат някой тъжен филм, да си поплачат, да поклюкарстват. Задължително трябвало да отида. Ейнджи живеела в новия богаташки квартал на града — огромни къщи като дворци в покрайнините. Типично за Тенеси. По тона на Кейти не можах да определя дали завижда, или злорадства. Както я познавах, вероятно по малко и от двете. Тя винаги е била от момичетата, които искат онова, което някой други има, даже да не им трябва.
Още когато видях Кейти и нейните приятелки у дома на Кийн, си дадох сметка, че трябва да приема да прекарам поне една вечер с тях. Ако не излезех с тях сега, оставаше да довърша транскрибирането на разговора си с Джон, а това щеше опасно да ме натъжи. Освен това, както при срещата с Анабел, Джаки и клюкарската групичка приятелки на майка ми, на това събиране можех да получа повече информация, отколкото от десетина официални интервюта.
Веднага щом моята приятелка спря пред нас, си дадох сметка, че Кейти Лейси, сега Кейти Брукър, както можеше и да се очаква, се е ориентирала доста добре в живота. Личеше си както от факта, че бяха достатъчни пет минути, за да дойде да ме вземе (оказа се, че живее само на една пресечка от дома на майка ми), така и по возилото, с което дойде: един от онези големи, глупави джипове, които струват повече от къщите на някои хора и осигуряват също такъв комфорт. Зад главата си чувах DVD плеър, на който вървеше някакво детско предаване, въпреки че в колата нямаше дете. Пред мен джипиес навигаторът даваше подробни указания, които не бяха необходими.
Съпругът й, Брад Брукър, се беше учил от баща й и бе поел бизнеса след пенсионирането му. Търгуваха с някакъв съмнителен хормон, който караше пилетата да наддават на тегло ужасяващо бързо. Майка ми отричаше тази практика — тя никога нямало да използва нещо, което толкова драстично ускорява нормалния растежен процес. Това не означаваше, че самата тя не използва хормони: в нейната свинеферма помпаха прасетата с химикали, докато не се издуеха и не почервенееха като презрели череши, докато краката вече не бяха в състояние да държат тлъстите им тела. Но това се правеше с по-спокойни темпове.
Брад Букър беше мъж, готов да живее, където Кейти му каже, да й направи дете, когато тя поиска, да купи скъпия диван, който тя е харесала, а през останалото време да си мълчи. Беше привлекателен, ако го гледаш достатъчно дълго, и имаше член с размера на безименния ми пръст. Последното знаех от първа ръка, благодарение на едно леко машинално чукане в гимназиалните ми години. Но очевидно този дребен инструмент си вършеше идеално работата: Кейти беше бременна в третия месец с третото им дете. Бяха решили да продължават, докато не им се роди момче. Много искаме да имаме един малък пакостник.
Поговорихме си за мен: в Чикаго, все още неомъжена, но стискам палци! После за нея: за косата й, за новата й програма с витамини, за Брад, за двете й момичета, Ема и Макензи, за женския клуб в Уинд Гап и за ужасната задача, която им се паднала за парада на деня на Свети Патрик. Въздишка: горките момиченца. После пак въздишка: моята статия за горките момиченца. Явно не страдаше особено за тях, защото много бързо отново заговори за женския клуб и колко хаотично станало всичко, след като Бека Харт (по баща Мууни) станала отговорник за дейността. Бека беше момиче от средната прослойка, която преди пет години рязко се беше издигнала в обществото, след като забърсала Ерик Харт, чиито родители притежаваха картинг, водна пързалка и миниголф в най-грозната част на Озаркс. Положението било плачевно. Тя щеше да бъде на партито тази вечер, та съм щяла да се убедя лично. Изобщо не й било там мястото.
Домът на Ейнджи беше като къща от детска рисунка: с толкова първична геометрична форма и почти двуизмерна. Щом влязох, осъзнах, че изобщо не искам да бъда тук. Ейнджи, отслабнала (без да е необходимо) пет-шест килограма след гимназията, ми се усмихна с престорена скромност и продължи да приготвя фондю. Там беше Триш — грижовната майка на компанията, която ти държеше косата, докато повръщаш, и от време на време изпадаше в драматични емоционални кризи, като плачеше, че никой не я обича. Беше се омъжила за някакъв тип от Нюкасъл, леко глуповат (сподели ми шепнешком Кейти), но със стабилен доход. Мими се бе разположила на кожен диван с цвят на шоколад. Смайваща красавица като девойка, тя не беше запазила привлекателния си вид в зряла възраст, но това явно не правеше впечатление на никого, защото всички все още говореха за нея като за „знойното маце“. Като потвърждение за това беше огромният скъпоценен камък на единия й пръст, подарък от Джоуи Джохансън — симпатичен хилав юноша, който в осми клас неочаквано влезе във футболния отбор на гимназията и поиска всички да го наричат „Джо-ха“. (Това е всичко, което си спомням за него.) Горкичката Бека седеше между тях, трепетно и неловко, облечена почти комично сходно с домакинята. (Дали Ейнджи й избираше дрехите?) Усмихваше се на всеки, който я погледнеше, но никой не разговаряше с нея.