Гледахме „Плажове“.
Когато Ейнджи запали лампата, Тиш плачеше.
— Пак започнах работа — изхлипа, като избърса очи с пръстите си с лакирани в кораловорозово нокти. Ейнджи й наля вино и я потупа по коляното, като я погледна с показна загриженост.
— Божичко, мила, защо? — прошепна Кейти. Дори шепотът й звучеше капризно и злобно. Като 1000 мишки, гризящи бисквити.
— Когато Тайлър тръгна на детска градина, си помислих, че това искам — обясни Тиш през плач. — Мислех си, че имам нужда от някаква цел. — Изплю последната дума, сякаш беше заразна.
— Ти имащ цел — каза Ейнджи. — Не позволявай обществото да ти налага как да отглеждаш децата си. Не позволявай на феминистките… — Тук тя погледна мен. —..да те карат да се чувстваш виновна за онова, което те не могат да имат.
— Ейнджи е права, Тиш, абсолютно права — намеси се Бека. — Феминизмът означава да позволиш на жените да правят, каквото искат.
Другите я погледнаха подозрително, но в този момент Мими, седнала в ъгъла, изведнъж избухна в ридания и Ейнджи Виночерпеца се обърна към нея.
— Стивън не иска да имаме повече деца — проплака Мими.
— Защо? — попита Кейти с впечатляващо възмутен тон.
— Каза, че три са достатъчно.
— Достатъчно за него или за тебе? — изсумтя Кейти.
— Това му казах и аз. Искам момиченце. Искам дъщеря.
Жените се събраха около Мими и започнаха да я галят по главата. Кейти я погали по корема.
— И искам син — продължи да циври Мими, като погледна демонстративно снимката на тригодишното момченце на Ейнджи над камината.
Двете с Тиш продължиха да мрънкат и да се вайкат известно време: Мъчно ми е за дечицата ми… Винаги съм си мечтала за голяма къща пълна с деца, само това съм искала цял живот… Какво лошо има в това, просто да бъдеш майка? Стана ми жал за тях — изглеждаха истински разстроени — и със сигурност можех да съчувствам на някого, чийто живот не се е наредил, както той е планирал. Но освен да кимам и да се съгласявам с тях, не можех да измисля нищо полезно, което да кажа. Затова се оттеглих в кухнята да нарежа кашкавал и да не им се пречкам. Познавах този ритуал от гимназията и знаех, че нещата много лесно могат да загрубеят. Скоро и Бека дойде и започна да мие чиниите.
— Това се случва почти всяка седмица — каза, като леко завъртя очи, преструвайки се на повече развеселена, отколкото подразнена.
— Емоционално разтоварване, предполагам — отбелязах аз.
Усетих, че очаква да кажа нещо повече. Чувството ми беше познато. Когато правя интервю и усетя, че човекът срещу мен ей сега ще каже нещо, което мога да използвам в материала си, ми се струва, че почти мога да бръкна в устата му и да измъкна думите с ръка.
— Нямах представа, че животът ми е толкова жалък, докато не започнах да идвам на сбирките у Ейнджи — прошепна Бека, като взе чист нож, за да нареже малко грюйер. Имахме достатъчно сирена, за да нахраним цял Уинд Гап.
— Е, когато не знаеш, поне можеш да си живееш обикновен живот, без да се тормозиш, че си обикновен човек.
— Звучи логично — съгласи се Бека. — Така ли бяхте и като гимназистки?
— Горе-долу. Когато не се опитвахме да си забиваме нож в гърба.
— Май трябва да се радвам, че бях от зубърките в училище — засмя се тя. — Сега чудно ли ти е как може да съм толкова задръстена?
Аз също се засмях, налях й вино. Почувствах се малко нелепо да се върна така в тийнейджърските си години.
Когато пак влязохме в хола, все още кискайки се, всички други жени в стаята плачеха; и всичките ни зяпнаха едновременно като внезапно оживял зловещ викториански портрет.