— Мисля, че си най-красивата жена, която съм виждал — каза той, като галеше с пръст брадичката ми. — Първия път, когато те видях, не можах да събера мислите си до вечерта. Викъри ме изгони да си ходя. — Засмя се.
— И аз мисля, че си красив мъж — отговорих, като го държах за ръцете, за да му попреча да ме опипва. Ризата ми беше тънка и не исках да открие белезите ми.
— „И аз мисля, че си красив мъж“? — изсмя се той. — Боже, Камий, тебе май никак не те бива в романтиката, а?
— Сварваш ме малко неподготвена. На първо място, това между нас не е добра идея.
— Ужасно е. — Целуна ме по ухото.
— И освен това… не искаш ли да огледаш мястото?
— Госпожице Прийкър, огледах това място още втората седмица, след като дойдох. Сега исках само да те заведа на разходка.
Оказа се, че огледал още две места, които мислех да му покажа. В една изоставена ловна хижа в южния край на гората беше намерил жълта плетена панделка за коса, която никой от родителите на двете момичета не беше разпознал. На стръмните възвишения на изток от Уинд Гап, където можеше да седиш и да се любуваш на река Мисисипи далече под теб, бе открил отпечатък от детска маратонка, който не съвпадаше с обувките на нито една от жертвите.
В тревата имало и капки кръв, но не от групата на някое от двете деца. Отново бях безполезна. Но пък Ричард явно не се притесняваше от това. Въпреки всичко отидохме с колата до възвишенията, взехме няколко бири и седнахме на слънце да гледаме Мисисипи, сива и искряща като мързелива змия.
Това беше едно от любимите места на Мериан, когато бе в състояние да стане от леглото. Отново усетих тежестта й на гърба си и слабите й ръчички, стиснали раменете ми; чух кискането й до ухото си.
— Къде би завела едно момиченце, за да го удушиш? — попита Ричард.
— В колата или вкъщи — отговорих, като се сепнах.
— А за да извадиш зъбите й?
— Някъде, където мога после да почистя добре. В някое мазе. Вана. Момиченцата са били вече мъртви, нали?
— Това един от трите въпроса ли е?
— Да.
— Били са мъртви.
— Достатъчно отдавна, за да не кървят, докато убиецът вади зъбите?
Един шлеп, носещ се по реката, започна да се завърта странично в течението; на борда излязоха двама мъже с дълги пръти, за да го върнат в правилната посока.
— При Натали имаше кръв. Зъбите са били извадени непосредствено след удушаването.
Представих си Натали Кийн, с изцъклени кафяви очи, просната във вана, докато някой изтръгва зъбите от устата й. Капки кръв по брадичката й. Ръка, стискаща клещи. Женска ръка.
— Вярваш ли на Джеймс Капизи?
— Честно казано, не знам дали да му вярвам, Камий? Хлапето е адски уплашено. Майка му постоянно ни звъни да поставим охрана пред дома им. Той е сигурен, че жената ще отиде за него. Опитах се да го попритисна, обвиних го, че лъже, за да видя дали ще промени разказа си. Нищо подобно. — Ричард се обърна с лице към мен. — Сигурен съм в едно: Джеймс Капизи вярва в това, което казва. Но не виждам как може да е вярно. Не съвпада с никой психологически профил, който знам. И не ми изглежда правдоподобно. Полицейска интуиция. Ти си говорила с него. Какво мислиш?
— Съгласна съм с теб. Питам се дали не е уплашен заради рака на майка си и не проектира страховете си по някакъв начин. Не знам. А какво мислиш за Джон Кийн?
— От гледна точка на психологическия профил: подходяща възраст, от семейството на едната жертва е, изглежда може би прекалено разстроен от нещастието.
— Все пак сестра му беше убита.
— Да. Но… аз съм мъж и мога да ти кажа, че момчетата на тази възраст по-скоро биха се самоубили, отколкото да плачат пред хора. А той рони сълзи из целия град.
Ричард изсвири глухо на гърлото на празната си бутилка — като любовен повик към един минаваш по реката влекач.
Луната беше изгряла и цикадите вече свиреха с пълна сила, когато Ричард ме остави пред къщи. Ритъмът на цвърченето им съвпадаше с пулсирането между краката ми, където му бях позволила да ме докосне. Смъкнах ципа си, насочих ръката му към клитора си и го оставих да опипва и изследва грапавите очертания на белезите ми. Чукахме се като възбудени тийнейджъри (кнедла запулсира твърда и розова на левия ми крак, когато свършвах) и когато отворих вратата, лепнех и миришех на секс.
Майка ми седеше на долното стъпало с гарафа коктейл амарето. Носеше розова нощница с бухнали ръкави и копринена панделка покрай деколтето. Ръцете й бяха ненужно омотани с нов снежнобял бинт, който тя бе успяла да запази безупречно чист, въпреки че беше пияна. Олюля се леко, когато влязох, като призрак, който се колебае дали да изчезне. Остана.