— Изглежда обаче, че според много хора Джон може да има нещо общо с убийствата. Защо мислиш, че го подозират.
Тя сви рамене, нацупи устните и се вгледа във въртящата се лента за няколко секунди.
— Знаеш как е. Той не е от града. Умен, забавен и осем пъти по-красив от всяко друго момче в околността. Хората предпочитат той да е убиецът, защото така би означавало, че това… зло не е дошло от Уинд Гап. Дошло е отвън. Яж си тарталетата.
— Вярваш ли, че е невинен? — Отхапах от сладката и малко от желето потече по устните ми.
— Разбира се, че не вярвам. Глупави клюки. Това, че някой е излязъл да се поразходи с колата… тук много хора го правят. Джон просто избра неподходящ момент.
— Ами семействата? Какво можеш да ми кажеш за двете момичета?
— Бяха прекрасни деца, много възпитани и мили. Като че ли Господ взе най-добрите момичета, за да бъдат при него на небето.
Думите й бяха предварително репетирани, звучаха адски фалшиво. Даже усмивката й беше престорена: нито прекалено сдържана, нито твърде широка. Точната усмивка за повода. Смела и негубеща надежда, беше посланието.
— Мередит, знам, че това не е истинското ти мнение за момичетата.
— Добре, какво искаш да ти кажа? — тросна се тя.
— Истината.
— Не мога. Джон ще ме намрази.
— Мога да не споменавам името ти в статията.
— Тогава какъв е смисълът да давам интервю?
— Ако знаеш за момичетата нещо, което другите премълчават, трябва да ми кажеш. Това може да отклони вниманието от Джон, в зависимост от информацията.
Мередит отпи сдържано глътка чай и потупа леко със салфетката ягодовочервените си устни.
— Обаче може ли все пак да споменеш името ми някъде в статията?
— Мога да го спомена някъде другаде.
— Искам да цитираш това нещо, дето Господ ги е прибрал на небето — глезено каза тя. Събра ръце и се усмихна дяволито.
— Не. Това не става. Ще използвам цитата, че Джон е от друг град и затова хората клюкарстват по негов адрес.
— Защо не можеш да използваш цитата, който аз искам? — Представих си Мередит като петгодишна, облечена като принцеса и негодуваща, защото любимата й кукла не харесва въображаемия й чай.
— Защото противоречи на много неща, които чух досега, и защото никой не говори така. Звучи фалшиво.
Това беше най-жалкото пазарене, което съм имала с интервюиран, и абсолютно неетичен начин да си върша работата. Обаче исках да чуя нейния разказ. Мередит подръпна сребърната верижка на врата си и ме погледна изпитателно.
— Ти можеше да станеш фотомодел, знаеш ли? — каза неочаквано.
— Съмнявам се — отговорих дръпнато. Всеки път, когато някой ми казваше, че съм красива, се сещах за всички грозни неща, скрити под дрехите ми.
— Могла си. Когато бях малка, винаги съм искала да бъда като теб. Мислех си за теб, знаеш ли? Нали майките ни са приятелки, та затова знаех, че си в Чикаго, и си те представях в голяма скъпа къща с няколко малки палавници и някой як жребец, инвестиционен банкер за съпруг. Всички сте се събрали в кухнята и пиете портокалов сок, а после той се качва на ягуара си и тръгва за работа. Но явно всичко това са били само глупави фантазии.
— Явно. Но все пак звучи добре. — Отхапах още малко от тарталетата. — Сега ми разкажи за момиченцата.
— Да говорим по същество, а? Никога не си обичала празни приказки. Знам за сестра ти. Знам, че си имала сестра, която е умряла.
— Мередит, можем да си поприказваме. Ще ми бъде приятно. След като свършим с това. Нека да се върнем на тази история и после може да се позабавляваме. — Нямах намерение да говоря и минута повече с нея, след като взема интервюто.
— Добре… Ето какво. Мисля, че знам защо… зъбите… — Направи жест, имитиращ изваждане.
— Защо?
— Не мога да разбера защо никой не признава този факт.
Мередит се огледа неспокойно.
— Не си го чула от мен, разбрано? — продължи. — Двете момиченца, Ан и Натали, хапеха.
— Как така хапеха?
— И двете. Бяха агресивни. Имам предвид опасно агресивни. Като момчета. Но не се биеха. Хапеха. Погледни.
Показа ми дясната си ръка. Точно под палеца имаше три бели белега, които блестяха на вечерната светлина.
— Това ми е от Натали. Това също. — Вдигна косата си и ми показа лявото си ухо; половината от меката част липсваше. — Ухапа ръката ми, когато й лакирах ноктите. Изведнъж реши, че не й харесва, но аз й казах да ме остави да свърша и когато не пуснах ръката й, тя заби зъбите си в моята.