— А ухото?
— Бях останала да преспя у тях една нощ, след като колата ми не можа да запали. Спях в стаята за гости и изведнъж се събудих от страшна болка, сякаш ухото ми гореше. Чаршафите бяха целите в кръв. Опитах се да избягам, но Натали го беше захапала. И пищеше, сякаш тя гори. Тези писъци бяха по-ужасни от самото хапане. Наложи се господин Кийн да я хване. Това хлапе имаше сериозни проблеми. Потърсихме парчето от ухото ми, за да видим дали могат да ми го зашият, но го нямаше. Предполагам, че го е глътнала. — Мередит се изсмя мрачно. — Но сега повече я съжалявам.
Лъжа.
— Ан, и тя ли беше толкова лоша? — попитах.
— По-лоша. В целия град има хора с белези от нейните зъби. Включително майка ти.
— Какво? — Ръцете ми се изпотиха и вратът ми изтръпна.
— Майка ти й давала частни уроци, но Ан нищо не разбирала. Накрая се ядосала, оскубала майка ти и я ухапала по китката. С все сила. Мисля, че се е наложило да я шият.
Представих си тънката ръка на майка ми, стисната между малки зъби; как Ан тръска главата си като куче; как кръвта разцъфва върху ръкава на Адора и устните на момиченцето. Писък, облекчение.
Малък кръг от назъбени белези и вътре в него — участък безупречна кожа.
11
Проведох няколко разговора от стаята си. Майка ми не се виждаше. От долния етаж чувах как Алън се кара на Гайла, че е нарязала грешно филетата.
— Знам, че изглежда дреболия, Гайла, но помисли: дребните подробности са това, което отличава хубавата храна от кулинарния шедьовър.
Гайла изсумтя в израз на съгласие. Дори нейното „мхм“ имаше носов акцент.
Набрах мобилния телефон на Ричард — той беше един от малцината в Уинд Гап, притежаващ такъв (макар че няма какво да се подигравам, при положение че съм може би единствената в Чикаго, която още отказва да си вземе; просто не искам да съм толкова лесно откриваема).
— Детектив Уилис. — На заден план чух да викат някакво име по високоговорител.
— Зает ли сте, детективе? — Изчервих се. Почувствах се глупаво, че флиртувам.
— Здравей — отговори със сериозен тон. — В момента имам работа. Може ли да ти се обадя по-късно?
— Добре. Номерът ми е…
— Изписа се на дисплея ми.
— Колко сме модерни.
— Така е.
Двайсет минути по-късно:
— Извинявай, бях в болницата на Уудбъри с Викъри.
— Следа?
— Може да се каже.
— Коментар?
— Снощи си прекарах много добре.
Бях написала Ричард ченге Ричард ченге дванайсет пъти на крака си и трябваше да се спра, защото вече ме сърбеше за острие.
— Аз също. Слушай, трябва да те попитам нещо и искам да ми отговориш честно. Неофициално. После ми трябва официален коментар, който да цитирам в следващата статия.
— Добре, ще се опитам да ти помогна, Камий. Какво искаш да ме питаш?
— Може ли да се видим в онзи долнопробен бар, където пихме за първи път? Трябва да го направя лично, трябва да се махна от тази къща и да, ще го кажа: трябва да пия нещо.
Когато влязох в „Сензоре“, вътре заварих трима бивши съученици, симпатични типове, един от които се беше прочул, след като една година спечелил синя лента на Щатския селскостопански панаир с неприлично голямата си, напращяла с мляко свиня-майка. Простонароден стереотип, който много би харесал на Ричард. Разменихме любезности — те ме черпиха първите две чаши — и ми показаха снимки на децата си, общо осем. Един от тях, Джейсън Търнбоу, беше същият хлапак с руса коса и кръгло лице като в гимназията. Езикът му все така леко се показваше в ъгъла на устата му, бузите му бяха все така розови, а кръглите му сини очи сновяха между лицето и гърдите ми през по-голямата част от разговора. Замълча смутено, когато извадих диктофона и попитах за убийствата. После като че ли нещо в мозъка му превключи и вече имах цялото му внимание. Хората толкова се ентусиазират, когато видят името си напечатано. Това е доказателство за съществуването им. Представям си тълпа духове, които отчаяно се ровят в купчина стари вестници. Сочат някое име на страницата. Гледай, ето ме. Казах ти, че съм живял. Казах ти, че ме е имало.
— Кой е предполагал навремето, когато бяхме ученици, че един ден ще седим тук и ще говорим за убийства в Уинд Гап? — недоумяваше Томи Рингър, сега масивен тъмнокос мъж с гъста брада.
— Знам. Аз работя в супермаркет, за бога — каза Рон Леърд, благовиден тип с тясно лице и дебел глас.
Тримата грейнаха с неуместна гражданска гордост. Порокът беше дошъл в Уинд Гап и те щяха да го преживеят. Щяха да продължат да работят в супермаркета, в аптеката, в свинефермата. След като умрат, това — заедно с факта, че са били женени и са имали деца — щеше да влезе в списъка с нещата, които са постигнали в живота. И това щеше да е нещо, което се е случило с тях. Не, по-точно нещо, което се е случило в техния град. Не бях напълно убедена в преценката на Мередит. На някои хора много щеше да им хареса, ако убиецът беше роден и израсъл в Уинд Гап. Някой, с когото са ходили на риба; някой, с когото са били в скаутския клуб. Така щяха да имат повече за какво да разказват.