Ричард отвори със замах вратата, която беше изненадващо лека за вида си. Всеки клиент, който не беше редовен, обикновено я отваряше с твърде голяма сила и затова на всеки няколко минути тя се блъскаше в стената. Това добави интересно озвучаване към разговора ни.
Когато той влезе, със сако, преметнато през рамо, тримата мъже изръмжаха:
— Този тип.
— Не мога да повярвам, човече.
— Запази си малко мозъчни клетки за разследването, приятел. Ще ти трябват.
Станах от стола, облизах устни и се усмихнах:
— Е, момчета, време е за работа. Имам интервю. Благодаря за пийването.
— Ако ти стане скучно, пак ела. Ние ще сме тук — провикна се Джейсън. Ричард само се усмихна и прошепна идиот през зъби.
Изгълтах третия си бърбън, извиках сервитьорката да ни намери маса и след като напитките ни дойдоха, подпрях брадичка на ръцете си и се замислих дали наистина искам да говорим за случая. Той имаше белег точно над дясната вежда и мъничка трапчинка на брадичката. Потупа два пъти с крак върху моя така, че никой да не види.
— Е, какво става, новинарке.
— Виж какво, трябва да разбера нещо. Задължително трябва да разбера и ако не можеш да ми кажеш, значи не можеш, но моля те, помисли добре.
Той кимна.
— Когато размишляваш кой може да е извършил тези убийства, идва ли ти наум определен човек? — попитах.
— Идват ми наум няколко.
— Мъже или жени?
— Защо ме питаш толкова спешно точно сега, Камий?
— Просто трябва да знам.
Той замълча, отпи глътка от питието си, потърка с ръка наболата си брада.
— Не вярвам, че жена би могла да причини това на тези момиченца. — Отново настъпи крака ми. — Ей, какво става? Сега ти ми кажи истината.
— Не знам, просто съм се паникьосала. Исках да изясня накъде да насоча енергията си.
— Нека да ти помогна.
— Знаеше ли, че двете момичета са имали гадния навик да хапят хората?
— От училището ми разказаха за инцидент, в който Ан е убила папагалчето на съседите. Натали обаче са я държали доста изкъсо заради случката в старото училище.
— Натали отхапала парче от ухото на някого, когото познавам.
— Не може да бъде. В полицията няма оплаквания от Натали, откакто е дошла тук.
— Значи не са подали оплакване. Видях ухото, Ричард. Липсва парче от меката част и няма причина този човек да ме лъже. Ан също е нападнала някого. Ухапала е някого. Но все повече се замислям дали тези момиченца накрая не са си намерили майстора. Нещата изглеждат така, сякаш са били ликвидирани като вредни животни. Може би точно затова убиецът е извадил зъбите им.
— Чакай, хайде да започнем отначало. Първо, кого е ухапало всяко от двете момиченца?
— Не мога да ти кажа.
— По дяволите, Камий, това е сериозно. Кажи ми.
— Не. — Гневът му ме изненада. Бях очаквала да се засмее и да ми каже, че съм красива, когато се заинатя.
— Това е разследване на убийство, мамка му. Ако имаш информация, трябва да ми я дадеш.
— Свърши си работата тогава.
— Опитвам се, Камий, но ти не ми помагаш, като ме мотаеш.
— Сега вече знаеш какво ми е на мен — троснах се като обидено дете.
— Чудесно. — Той потърка очи. — Имах труден ден, така че… лека нощ. Надявам се, че съм ти бил полезен. — Изправи се и вдигна полупразната си чаша към мен.
— Трябва ми официално изявление.
— По-късно. Трябва да си събера мислите. Ти май беше права, че това между нас е ужасна идея.
Тръгна си и момчетата ме извикаха пак да седна при тях. Поклатих глава, довърших питието си и се престорих, че си водя записки, докато не си тръгнаха. Единственото, което написах в бележника си, беше гадно място гадно място на дванайсет страници.
Този път, когато се прибрах вкъщи, Алън ме чакаше. Седеше на викторианския двоен диван — бял брокат и черен орех — с бял панталон, копринена риза и деликатни бели копринени пантофи на краката. Ако си фотограф, няма начин да го поставиш в някаква определена историческа епоха: викториански джентълмен, денди от началото на XX век, конте от 50-те? Съпруг от XXI век, който никога не е работил, пие често и от време на време чука майка ми.