С Алън много рядко говорехме без присъствието на Адора. Като малка веднъж случайно го срещнах в коридора и той се наведе бавно на нивото на очите ми, и каза:
— Здрасти, надявам се, че си добре. — Живеехме под един покрив повече от пет години и това беше единственото, което успя да измисли.
— Да, благодаря — пък беше моят принос към разговора.
Сега обаче Алън бе готов да говори. Когато ме видя, мълчаливо потупа по дивана до себе си. На коляното си крепеше чинийка с няколко едри сребристи сардини. Подуших ги още от антрето.
— Камий — започна, като зачовърка една опашка с мъничка виличка за риба, — заради тебе майка ти се поболя. Ще те помоля да си тръгнеш, ако положението не се подобри.
— С какво съм я разболяла?
— Тормозиш я. Постоянно повдигаш темата за Мериан. Не можеш да казваш на една майка как би изглеждало тялото на покойното й дете под земята в момента. Не знам доколко си в състояние да се абстрахираш от това, но Адора не може.
Парченце рибешко месо капна на ризата му и остави редица мазни петна с големината на копчета.
— Не можеш да й говориш за труповете на онези две момиченца и колко кръв е текло от устата им, докато убиецът е вадил зъбите им, или колко време му е трябвало, за да ги удуши.
— Алън, никога не съм говорила такива неща на майка ми. Нищо, което дори малко да се доближава. Нямам представа какво ти е наговорила. — Не изпитах възмущение, само отегчение.
— Моля те, Камий, знам колко напрегнати са отношенията ви с майка ти. Знам колко си завиждала винаги на чуждото щастие. Знаеш ли, вярно е, че си точно като майката на Адора. Тя командваше цялата къща като… вещица, стара и гневна. Смехът я дразнеше. Единственият път, когато се е усмихнала, беше, когато ти отказа да сучеш от Адора. Отказа да приемеш гърдата й.
Тази дума от мазните устни на Алън ме опари на десет различни места. Лапай, кучка, капут — всичките пламнаха изведнъж.
— И знаеш това от Адора? — отбелязах аз.
Той кимна със самодоволно стиснати устни.
— И по същия начин знаеш от нея за ужасните неща, които съм говорила за Мериан и убитите момиченца.
— Точно така — отговори той, като изричаше отчетливо всяка сричка.
— Адора е лъжкиня. И ако още не си го разбрал, значи си глупак.
— Адора е имала много труден живот.
Изсмях се, но Алън не се смути.
— Когато била малка, майка й влизала посреднощ в стаята й и я щипела, докато спи — продължи той, като гледаше жално последното парче сардина. — Казвала, че го прави, защото се тревожела, че Адора ще умре в съня си.
Изведнъж ме обзеха спомени: Мериан в съседната, пулсираща, пълна с машини инвалидна стая. Остра болка в ръката ми. Майка ми, застанала над мен с широката си нощница, ме пита дали съм добре. Целува зачервеното място и ми казва да заспивам.
— Просто мисля, че трябва да знаеш тези неща — каза Алън. — Може да те накарат да се държиш малко по-добре с майка си.
Не смятах да се държа по-добре с майка си. Исках само да сложа край на този разговор.
— Ще се постарая да си тръгна веднага щом мога.
— Добра идея, ако не можеш да се реваншираш, но мисля, че може би ще бъде по-добре за теб, ако се опиташ. Може да ти помогне да оздравееш. Поне психически.
Той хвана последната размекната сардина и я налапа цялата. Представях си как тънките костици се трошат между зъбите му.
Пълна чаша с лед и цяла бутилка бърбън, открадната от задната кухня, после — горе в стаята ми да пия. Алкохолът ме хвана бързо, може би поради начина, по който го пиех. Ушите ми горяха, но кожата ми бе престанала да пари. Мислех си за думата точно под тила ми. Изчезни. Изчезни ще премахне всичките ми беди, мислех си. Изчезни ще реши проблемите ми. Дали щяхме пак да бъдем толкова ужасни, ако Мериан не беше умряла? Другите семейства преодоляват такива нещастия. Скърбят и продължават напред. Тя още витаеше над нас, това русо момиченце, може би една идея по-красиво, отколкото беше добре за нея, може би малко по-обичана от необходимото. Това беше, преди да се разболее, преди да се разболее сериозно. Имаше въображаем приятел, огромен препариран мечок, когото наричаше Бен. Кое дете има препарирано животно за въображаем приятел? Колекционираше панделки за коса и ги подреждаше по азбучен ред според цвета. Беше от момиченцата, които изследват красотата си с такава радост, че по никакъв начин не можеш да ги упрекнеш. Трепкаше кокетно с клепачи и тръскаше къдриците си. Наричаше майка ми „мами“, а Алън… по дяволите, може би го е наричала просто Алън, той липсваше в тези спомени. Винаги отопяваше чинията си, поддържаше стаята си невероятно подредена и отказваше да носи друго освен рокли и отворени кожени обувки. Наричаше ме Мий и не можеше да ми се нарадва.