Обожавах я.
Пияна, но без да спирам да пия, взех чашата си и се промъкнах по коридора до стаята на Мериан. Вратата на Ама, съседната, беше затворена от часове. Какво ли бе да отраснеш до стаята на покойната си сестра, която никога не си познавала? Изпитах внезапно съчувствие към Ама. Алън и майка ми бяха в голямата ъглова спалня, но лампата беше изгасена и вентилаторът бръмчеше. В старите викториански къщи нямаше такова нещо като централна вентилация, а майка ми не харесва климатиците, затова всяко лято се обливахме в пот. Трийсет градуса, но топлината ми вдъхва усещане за сигурност, като да ходиш под вода.
На възглавницата в леглото й още имаше малка вдлъбнатина. Отгоре беше постлан комплект дрехи, сякаш все още там лежеше живо дете. Виолетова рокля, бели чорапогащи и черни лачени обувки. Кой го беше направил — майка ми ли? Ама? Системата за кръвопреливане, която бе следвала Мериан неотлъчно през последната година от живота й, също стоеше там, готова за използване и лъскава, до останалото медицинско оборудване: леглото, с две педи по-високо от стандартното, за да осигури по-лесен достъп за пациента; кардиологичния апарат; подлогата. Стана ми гадно, че майка ми не е махнала тези неща. Стаята изглеждаше стерилна и напълно лишена от живот. Любимата кукла на Мериан — голямо парцалено момиче с руси къдрици от прежда като тези на сестра ми — беше погребана с нея. Евелин. Или Елинор? Останалите бяха подредени до стената на няколко полици като спортни запалянковци на трибуна. Двайсетина общо, с бели порцеланови лица и с хлътнали безжизнени очи.
Толкова лесно можех да си я представя тук, седнала по турски на това легло, дребничка и изпотена, с тъмни кръгове около очите. Как размесва карти, разресва косата на куклата си или оцветява усилено. Чух онзи звук: стъргането на цветния молив върху хартията. Тя натискаше толкова силно, че проби страницата. Погледна ме задъхана:
— Опитах се да оцветявам.
Избягах в стаята си, сякаш някой ме гонеше.
Телефонът иззвъня шест пъти, преди Ейлийн да вдигне. В дома на Къри няма редица съвременни достижения: микровълнова фурна, видеоуредба, телефонен секретар. Гласът й беше спокоен, но леко напрегнат. Предполагам, че малко хора им звънят след единайсет вечер. Каза, че още не си били легнали, че просто не била чула телефона, но трябваше да минат още две минути, докато Къри се обади. Представях си го как почиства очилата си с ръкава на пижамата, обува стари кожени пантофи, поглежда светещия дисплей на будилника. Вдъхващ чувство за сигурност образ.
После осъзнах, че си спомням една реклама за денонощни аптеки в Чикаго.
Бяха минали три дни, откакто последно говорих с шефа си. Бях в Уинд Гап от близо две седмици. При други обстоятелства щеше да ми се обажда по три пъти на ден, за да ме пита дали има нещо ново. Но не би си позволил да ми звъни в частен дом, още по-малко в дома на майка ми, в Мисури, което в неговите чикагски представи е дълбокият Юг. При други обстоятелства щеше да ме смъмри, че не се обаждам, но не и тази вечер.
— Паленце, добре ли си? Какво става?
— Засега нямам официално изявление за това, но ще имам. Полицията е убедена, че убиецът е мъж и със сигурност от Уинд Гап. Не разполагат с ДНК и не са намерили местата на убийствата. Всъщност не разполагат почти с нищо. Този убиец или има голям опит, или е голям талант. Целият град изглежда подозира брата на Натали Кийн, Джон. Имам записано интервю с неговата приятелка, която твърди, че е невинен.
— Добре, добре, но имах предвид… питах за теб. Добре ли си? Трябва да ми кажеш, защото не виждам лицето ти. Не се прави на много силна.
— Не съм много добре, но какво значение има това. — Гласът ми прозвуча по-високо и по-мрачно, отколкото ми се искаше. — Това е добър материал и мисля, че съм на път да открия нещо. Имам усещането, че още няколко дни, седмица, и ще… не знам. Убитите момиченца са имали навика да хапят хората. Това научих днес, а полицаят, с когото работя, дори не знаеше.
— Ти каза ли му? Как го коментира той?
— Не коментира.
— Защо, по дяволите, не го принуди да даде коментар, момиче?
Защото, Къри, детектив Уилис усети, че премълчавам някаква информация, и се нацупи, както правят всички мъже, когато не получат нещо от жената, с която са се забавлявали.
— Моя грешка. Но ще получа коментар. Трябват ми обаче още няколко дни, докато подготвя нов материал. Да събера още местен колорит, да поработя още малко с ченгето. Мисля, че почти са се убедили, че ако се вдигне малко шум в пресата, може да помогне. Не че някой чете нашия вестник тук при нас. — Или пък там при него.