— Качвай се, отиваме да купонясваме — каза Ама. Държеше бутилка евтина водка с аромат на портокал. Изплези език и пое една дъждовна капка с него. Косата и потникът й вече бяха мокри.
— Не, благодаря, добре съм.
— Не изглеждаш добре. Хайде, тръгвай, има патрули в парка. Със сигурност ще те приберат за каране пияна. Оттук те надушвам.
— Хайде, чикита — извика Кайли. — Можеш да ни помогнеш да усмирим тези двама младежи.
Замислих се какви възможности имам: Да се прибера вкъщи и да пия сама. Да отида на бар и да пия с които мъже срещна. Или да отида с тези хлапета и може би да чуя някоя интересна клюка. Можех да отделя един час. После щях да се прибера и да проспя остатъка от деня. Освен това бях изненадана от неочаквано приятелското държане на сестра ми. Колкото и да не исках да призная, това момиче ми беше влязло под кожата.
Хлапетата ме посрещнаха с радостни възгласи, когато седнах отзад. Ама ми подаде друга бутилка: топъл ром с вкус на лосион против изгаряне. Започнах да се притеснявам, че ще ме пратят да им купувам алкохол. Не защото нямаше да го направя. Колкото и патетично да звучи, исках тези деца да ме приемат в компанията си. Така отново щях да се почувствам желана. Не аутсайдер. Одобрена от най-готиното момиче в училище. Тази мисъл почти ме накара да скоча от колата и да си тръгна за вкъщи. Но в този момент Ама отново ми подаде бутилката. По гърлото имаше кръгче от розов гланц за устни.
Момчето до мен, което представиха като Нолан, кимна и избърса потта от горната си устна. Хилави ръце с лющеща се кожа и лице, цялото в акне. Амфетамини. Мисури е на второ място по наркомании в целите Щати. Тук много се отегчаваме и имаме много селскостопански химикали. Когато бях ученичка, само най-закоравелите наркомани вземаха амфетамини; сега бяха масов наркотик. Нолан срамежливо прокарваше пръст нагоре-надолу по седалката пред себе си, но по едно време се престраши да ме погледне и каза:
— Ти си на възрастта на майка ми. Това ми харесва.
— Съмнявам се, че съм точно на възрастта на майка ти.
— Тя е на трийсет и три или трийсет и четири. — Беше достатъчно близо.
— Как се казва?
— Кейси Рейбърн.
Познавах я. Беше няколко години по-голяма от мен. Живееше в квартала по пътя за свинефермата. Използваше прекалено много гел за коса и имаше прекалено силно влечение към мексиканските убийци на кокошки близо до границата с Арканзас. По време на един църковен лагер казала на групата си, че е правила опит за самоубийство. В училище момичетата започнаха да й викат Кейси Бръснача.
— Сигурно е била преди мен — отговорих.
— Човече, мацето е прекалено готино, за да си губи времето с надрусана курва като майка ти — каза шофьорът.
— Майната ти — прошепна Нолан.
— Камий, виж какво имаме. — Ама се изправи на задната седалка и се наведе към мен така, че набута задника си в лицето на Кайли. Показа ми шишенце с хапчета. — Оксиконтин. От това ти става много хубаво. — Изплези език, постави върху него три хапчета в редица като бели копчета, после ги сдъвка и ги преглътна с малко водка. — Пробвай.
— Не, благодаря, Ама. — Оксиконтинът е хубаво нещо. Но да го вземеш заедно с малолетната си сестра, не е.
— Ох, хайде, Мий, само едно — заувещава ме тя. — Ще ти стане по-леко. Ще се почувстваш по-щастлива. Имаш нужда от това.
— Чувствам се отлично, Ама. — Това, че ме нарече Мий, ме върна в спомените за Мериан. — Уверявам те.
Тя се обърна пак напред, въздъхна и си придаде неутешимо изражение.
— Ох, стига, Ама, това не може да има толкова голямо значение за теб — казах, като докоснах рамото й.
— Има.
Не издържа. Изпитвах опасната необходимост да бъда харесвана, както едно време. И, добре де, нямаше да умра от едно хапче.
— Добре, добре, дай ми едно. Само едно.
Лицето й грейна и тя отново се завъртя към мен.
— Сложи си го на езика. Като причастие. Наркопричастие.
Изплезих език и тя постави хапчето на върха му.
— Добро момиче — изписка доволно и се усмихна. Днес започваше да ми писва от този израз.
Спряхме пред една от величествените стари викториански къщи на Уинд Гап, изцяло реновирана и пребоядисвана в нелепи сини, розови и зелени тонове, които някой сигурно смяташе за модерни. Ефектът беше, че сградата изглеждаше, сякаш в нея живее някой побъркан продавач на сладолед. Гол до кръста юноша повръщаше в храстите от едната страна на къщата, две други хлапета се боричкаха насред останките от цветна градина, а на детската люлка седяха момче и момиче, вкопчени един в друг като паяци. Нолан остана в колата, като продължаваше да гали с пръсти тапицерията на предната седалка. Шофьорът, Деймън, го заключи вътре, „за да не може никой да се ебава с него“. Жестът ми се стори трогателен.