— Момичетата харесваха ли те, когато порасна? — попита. — Защото с мен всички се държат гадно.
Трудно ми беше да си представя Ама — нахаканата, властна, понякога дори плашеща Ама (да ме настъпва по петите като онзи път в парка — кое тринайсетгодишно дете тормози възрастните така?) — като момиче, към което всеки се държи грубо. Тя видя изражението ми и се досети какво си мисля.
— Нямам предвид, че не се държат добре с мен. Правят всичко, каквото им кажа. Но не ме харесват. В момента, в който сбъркам, в момента, в който направя нещо смотано, те ще са първите, които ще се нахвърлят върху мен. Понякога сядам в стаята си, преди да си легна, и записвам абсолютно всичко, което съм направила или казала през деня. После се оценявам: 6 за добър ход, 2 за нещо, заради което ми иде да се гръмна.
Когато бях в гимназията, всеки ден записвах всяка дреха, която носех, и не повтарях, докато не минеше месец.
— Например тази вечер Дейв Рард, който е много сладък осмокласник, ми каза, че не знае дали ще издържи да чака цяла година, сещаш се, за да ме изчука, когато мина в гимназията? И аз казах: „Ами, не чакай.“ Отдалечих се и на всички щяха да им паднат ченетата. Това е 6. Обаче вчера се спънах и паднах на Главната пред момичетата и те се изсмяха. Това е 2. Или може би 3, защото се държах толкова гадно с тях до края на деня, че Келси и Кайли се разплакаха. Джонис винаги плаче, тъй че тя не е голямо предизвикателство.
— По-сигурно е да се страхуват от теб, отколкото да те обичат — отбелязах.
— Макиавели — изграчи тя, прихна да се смее и хукна напред — дали като детинска реакция на подигравка, или в истински изблик на младежка енергия, не можах да определя.
— Откъде знаеш това? — Бях впечатлена и започвах да я харесвам все повече с всяка изминала минута. Умно, объркано малко момиченце. Звучеше ми познато.
— Зная толкова неща, които не би трябвало да знам — отговори тя и аз хукнах да тичам с нея.
Екстазито ми даваше енергия и макар да знаех, че в трезво състояние не би трябвало да правя такива неща, бях прекалено щастлива, за да ми пука. Мускулите ми пееха.
— По-умна съм от повечето учители. Направих си тест за интелигентност. Би трябвало да съм в десети клас, но Адора мисли, че трябва да съм с деца на моята възраст. Както и да е. Ще отида в гимназия някъде другаде. В Ню Ингланд.
Каза го с леко възхищение като човек, който познава региона само от рекламни снимки, спонсорирани от водещите университети: Ню Ингланд, където отиват умните хора. Не че имам право на някакво мнение — аз също никога не съм стъпвала там.
— Трябва да се махна от тук — заяви Ама с маниера на разглезена домакиня. — През цялото време ми е скучно. Затова се държа така. Знам, че понякога малко… прекалявам.
— В секса ли имаш предвид?
Спрях, сърцето ми туптеше в ритъма на румба. Въздухът миришеше на ириси, усещах как ароматът прониква в носа ми, в белите дробове, в кръвта ми. Вените ми щяха да ухаят на пурпур.
— Просто, когато… знаеш, наранявам. Разбираш. Знам, че разбираш. — Хвана ме за ръката и лицето й грейна с чиста, добра усмивка. Погали дланта ми и усещането бе по-хубаво от всяко друго докосване, което познавах. Внезапно изрод въздъхна от левия ми прасец.
— Как нараняваш?
Наближавахме къщата на майка ми и еуфорията ми бе във връхната си точка. Косата ми се разливаше като топла вода върху раменете ми и се поклащаше насам-натам в ритъм с несъществуваща музика. На ръба на тротоара имаше черупка на охлюв и погледът ми се плъзна по извивките й.
— Знаеш. Знаеш как понякога има нужда да боли.
Каза го, сякаш рекламираше нов козметичен продукт.
— Има по-добри начини от болката да се справиш със скуката и клаустрофобията — отбелязах. — Ти си умно момиче, разбираш.
Осъзнах, че е пъхнала пръсти в ръкава на ризата ми и опипва белезите ми. Не я спрях.
— И ти ли се режеш, Ама?
— Търся болка — изкрещя тя, изскочи насред улицата и започна да се върти лудешки с извита назад глава и разперени ръце като лебед. — Обичам я!
Гласът й проехтя по улицата, чак до ъгъла, където като страж стоеше къщата на майка ми. Ама продължи да се върти, докато не падна на земята. Една от сребърните й гривни се изхлузи и се затъркаля по улицата лъкатушейки.
Исках да поговоря сериозно с нея за това, като възрастен, но екстазито отново ме изпълни с еуфория и вместо това грабнах Ама (кикотеща се и с разкървавено рамо) и двете се понесохме с пируети към къщата на майка ми. Лицето й беше като разполовено от широка усмивка; зъбите й бяха влажни и големи и аз си дадох сметка колко неустоими биха могли да бъдат за убиец. Квадратни блокчета от лъскава кост, предните бяха като мозаечни плочки, които можеш да наредиш върху масата си.