— Много съм щастлива с теб. — Тя се засмя и горещият й, алкохолен дъх лъхна лицето ми. — Ти си ми като духовна сестра.
— Ти си ми като родна сестра — казах аз. Светотатство? Не ми дремеше.
— Обичам те — изкрещя Ама.
Въртяхме се толкова бързо, че бузите ми се издуха, гъделичкаха ме. Смях се като малко дете. „Никога не съм била по-щастлива, отколкото сега“ — помислих си. Светлината от уличните лампи беше почти розова и дългата коса на Ама галеше леко раменете ми; високите й скули изпъкваха като бучки масло върху загорялата й кожа. Посегнах и докоснах едната, след като освободих ръката си от нейната, и това внезапно нарушаване на равновесието между нас ни изпрати двете да се търкаляме по земята. Усетих как глезенът ми се удари с изпукване в бордюра — прас! — и по крака ми потече кръв. Върху гърдите на Ама се появиха червени петна от нейното търкаляне по асфалта. Погледна надолу, погледна мен с искрящи сини очи, прокара ръка върху кървавите петна на гърдите си и изпищя продължително, после притисна глава в скута ми и се разсмя.
Прокара пръст през гърдите си, събра една капка кръв на върха му и преди да успея да я спра, я размаза върху устните ми. Усетих вкуса като намазана с мед тенекия. Тя ме погледна, погали лицето ми и аз й позволих.
— Знам, че си мислиш, че Адора обича повече мен, но това не е така — каза. Сякаш по сигнал, лампата на верандата на къщата ни високо горе на хълма се включи. — Искаш ли да спиш в моята стая? — добави малко по-тихо Ама.
Представих си ни в нейното легло, под завивките на точки, как си споделяме шепнешком тайни, после заспиваме прегърнати, но изведнъж осъзнах, че си се представям с Мериан. Тя е избягала от болничното си легло и спи до мен. Сгушена до корема ми, мърка тихичко. Трябва тайно да я върна в стаята й, преди майка ми да се събуди сутринта. Разиграваме истинска драма в тихата къща за тези пет секунди, докато я дърпам по коридора, покрай стаята на Адора, и се страхувам, но в същото време и малко се надявам, че вратата ще се отвори. „Тя не е болна, мамо. — Това планирах да изкрещя, ако ни хване. — Тя е добре, стана от леглото, защото не е толкова болна вече.“ Бях забравила колко отчаяно и убедено вярвах в това.
Благодарение на наркотика обаче сега това са само щастливи спомени, разлистващи се в мозъка ми като страници от детска книжка с приказки. В тези спомени Мериан ми се явяваше като зайче, малко пухкаво животинче, облечено като моята сестра. Почти усетих допира на козината й и сега, когато станах и установих, че косата на Ама гали крака ми.
— Е, искаш ли? — попита тя.
— Не тази вечер, Ама. Адски съм уморена и искам да си спя в леглото. — Не беше вярно. Наркотикът ме беше хванал бързо и сега също толкова бързо щеше да ме пусне. Чувствах, че още десет минути и ще съм съвсем трезва, а не исках Ама да бъде наоколо, когато ударя дъното.
— Може ли тогава аз да спя при теб? — Стоеше под уличната лампа, с едва държаща се на хилавите хълбоци дънкова пола и изкривен на една страна, скъсан сутиен. С малко размазана кръв около устните. Гледаше ме с надежда.
— Не. Нека да спим поотделно. Утре ще излезем пак.
Тя не каза нищо, само се обърна и хукна към къщата, като мяташе краката си назад като кон от анимационен филм.
— Ама! — изкрещях след нея. — Чакай, можеш да спиш при мен.
Хукнах подир нея. Под въздействието на наркотика в тъмното беше все едно да се опитвам да догоня някого, като го следя в огледало. Не осъзнах, че подскачащият й силует се е обърнал и сега тя тича обратно. Право срещу мен. Блъсна се в мен с главата напред, удари ме с чело под брадичката и двете пак паднахме, но този път на тротоара. Главата ми издрънча върху плочите и силна болка проряза долните ми зъби. Останах просната на земята няколко секунди, стиснала в юмрук косата на Ама. Над мен летеше светулка и светлината й мигаше заедно с пулса ми. Ама изведнъж се разсмя, хвана се за челото и започна да опипва едно място, което вече беше придобило тъмносин цвят като очертания на слива.
— Проклятие. Мисля, че ми вдлъбна лицето.
— Аз мисля, че ти ми вдлъбна главата — прошепнах аз. Седнах, виеше ми се свят. Струйка кръв, която до момента се беше задържала поради притискането ми в земята, сега потече по врата ми. — За бога, Ама. Много си груба.
— Мислех, че харесваш грубо. — Подаде ми ръка и ми помогна да се изправя, при което цялата кръв в главата ми отиде напред. Свали от средния си пръст малък златен пръстен с бледозелен оливин и го сложи на безименния ми пръст. — Заповядай. Искам ти да го носиш.