Поклатих глава:
— Който ти го е дал, е искал да бъде твой.
— Адора ми го даде, така да се каже. Не й дреме, повярвай ми. Смяташе да го даде на Ан, но… след като Ан вече я няма, ето го тук. Грозен е, нали? Преструвах се, че го е подарила специално на мен. Въпреки че едва ли би го направила, защото ме мрази.
— Тя не те мрази.
Тръгнахме пак към къщи, към светлината от верандата на върха на хълма.
— Тя не те обича — каза Ама.
— Не ме обича.
— Е, мен също не ме обича. Просто по друг начин. — Тръгнахме нагоре по стълбите, като тъпчехме нападалите черници. Въздухът ухаеше на глазура от детска торта.
— След смъртта на Мериан повече или по-малко започна да те обича?
— По-малко.
— Значи не е помогнало.
— Кое?
— Смъртта й не е помогнала, за да се оправят нещата.
— Не. Сега пази тишина, докато влезем в стаята ми, ясно?
Качихме се на пръсти по стълбите. Държах едната си ръка под извивката на врата, за да не капе кръв. Ама вървеше опасно близо зад мен, като спря, за да помирише една роза във вазата в антрето, и се усмихна на отражението си в огледалото. От стаята на Адора, както обикновено, се чуваше само бръмченето на вентилатора.
Влязохме в стаята ми, затворих вратата, събух си маратонките (с полепнали по тях тревички), избърсах единия си крак от размазания черничев сок и точно когато се канех да съблека ризата си, усетих погледа на Ама върху себе си. Оставих дрехата и се проснах на леглото, като се престорих на твърде уморена, за да се събличам. Завих се и се свих на една страна, като измънках нещо за лека нощ. Чух как сестра ми хвърли дрехите си на пода и след секунда лампата угасна и тя се сгуши до мен гола, единствено по гащи. Идваше ми да заплача при мисълта, че мога да спя до някого без дрехи, без да се тревожа коя дума може да изпълзи изпод някой ръкав или крачол.
— Камий? — прошепна тя с детински, неуверен глас. — Нали знаеш как хората понякога казват, че имат нужда да изпитат болка, защото иначе ще бъдат абсолютно безчувствени и няма да усещат нищо?
— Ъммм.
— А дали не е точно обратното? — прошепна тя. — Дали не е, защото болката те кара да се чувстваш адски добре? Като че ли нещо те гъделичка отвътре, сякаш някой е оставил включен ключ в тялото ти. И нищо не може да изключи ключа освен болката? Какво означава това?
Престорих се, че вече спя. Престорих се, че не усещам пръстите й, повтарящи очертанията на изчезни отново и отново под тила ми.
Имах сън. Мериан с бяла нощница, лепкава от пот, с една руса къдрица, залепнала на бузата. Хваща ме за ръката и се опитва да ме вдигне от леглото.
— Тук е опасно — прошепва. — Опасно е за теб.
Казвам й да ме остави на мира.
13
Когато се събудих, минаваше два. Стомахът ми беше свит на топка, а челюстите ме боляха от стискане на зъби в продължение на пет часа. Проклето екстази. Ама сигурно също имаше проблеми. Беше оставила купчинка мигли на възглавницата до мен. Събрах ги в шепа и ги разбърках. Плътно покрити със спирала, оставиха тъмна следа върху кожата ми. Изтърсих ги в една чинийка на нощното шкафче. Отидох в банята и повърнах. Никога не съм имала нещо против да повръщам. Като малка, когато се разболеех, майка ми събираше косата ми назад и ми говореше успокоително:
— Изхвърли всичко лошо навън, миличка. Не спирай, докато не изхвърлиш всичко.
Оказва се, че харесвам цялото това давене, плюене и слабост. Предсказуемо, знам, но е вярно.
Заключих вратата, съблякох се и пак си легнах. Имах болка в главата от лявото ухо, през врата и надолу по гръбнака. Вътрешностите ми се бунтуваха, едва движех устата си от болка и глезенът ми гореше. Все още ми течеше кръв, виждах червените петна по целия чаршаф. От страната на Ама също имаше: бледи капки на мястото, където е търкала гърдите си, и по-тъмно петно върху възглавницата.
Сърцето ми биеше твърде силно и не можех да си поема дъх. Трябваше да проверя дали майка ми знае какво се е случило. Дали беше видяла своята Ама? Дали щях да имам проблеми? Обхвана ме паника. Нещо ужасно щеше да се случи. Въпреки параноята знаех какво става: серотонинът ми, който се беше покачил рязко от наркотика миналата вечер, сега беше спаднал силно и това ме беше хвърлило в депресия. Даже докато си го повтарях, зарових лице във възглавницата и заплаках. Бях забравила за онези момиченца, по дяволите, изобщо не се бях замислила за тях: мъртвата Ана и мъртвата Натали. Нещо по-лошо, бях предала Мериан, бях я заменила с Ама, бях я пренебрегнала в съня си. Със сигурност щеше да има последствия. Плаках по същия сподавен, прочистващ начин, както бях повърнала, докато възглавницата ми не прогизна и лицето ми не се поду като на пияна. По едно време дръжката на вратата се размърда. Затаих дъх и почнах да се галя по бузата, за да се успокоя, като се надявах, че ако не вдигам шум, онова нещо ще се махне.